Едва изкара нощта. След скандала с жена си, не можа да заспи. Въртя се, мята се. Накрая скочи от леглото без да светва и нахлузи чехлите. Лепна парещо чело на прозоречното стъкло и се загледа навън. Пак валеше. Вдъхна дълбоко никотинов дим и примижа.                  
          Дяволите да го вземат. Криво му беше. Ама и жена му, още от вратата го емна, като се прибра:
          - Ти, докога ще чакаш? Докато другите, дето хабер си нямат се облажат от това, за което се трепа три години ли?
          - Престани де! Брат ми е! - опита се да го защити Богдан.
          - Брат!? Какъв брат ти е той? Не си знае бащата.
          - Кремо! Ще те цапна!
          Тя подскочи, като наистина да бе й посегнал.
          - Виж, за това – много те бива...Да цапваш можеш, но да се погрижиш за децата си...
          - Чакай бе, жена! Имаш ли къде да живееш? Имаш. Апартамент искаше – е ти го. Под наем, вярно, но пък голям, чак половината празен стои.Тая къща, дето на село вдигнах – палат, ама ти „не,та не!" Селянка нямало да ставаш. Добре! Живей си тук. Ама аз, няма да я оставя да запустее и се напълни с вампири.
          Надигна ядно преполовената бутилка:
          - Живей си и не се меси! Добре печелим, още година - две и ще го изплатим, наш ще е. - омекваше полека.
          Не му се пиеше, но му писна от крамоли. Ей, каква жена. Хем вижда, че няма къде да живее Мирчо, хем...
          Година и нещо след смъртта на баща му, дойде
новият. Миньор. В годината се прибираше веднъж – два пъти. При едно от идванията си завари Мирчо, на двадесет дни, та успя да му се порадва. За пръв и последен път. След това галерията го затисна с още двама. На пестил ги извадиха. Майка му пак овдовя. Годините минаваха, тя така и не си потърси друг. „ Няма за кога“ - казваше.
          Сама ги отгледа, научи ги да не се делят, да помнят, че една майка ги е раждала. Богдан беше по-голям с десет години. Завърши техникума, започна работа. Печелеше добре като моторист на кораб по Дунав. Докато живееше на село, при нея, посъбра пари, вдигна къща – голяма, в техния си двор, имаше място. В стаите на горния етаж играеха тенис на маса лятно време. Просторни и голи, така си останаха.
          Като се зажениха с Кремена, те нещя и да чуе за село:
          - Като си строил, не си ме питал, нали! От града не мърдам!
          Любовта им трая до раждането на детето. Тежка беше Кремена. Амбициозна и упорита. Насади недоверие и тревоги с идването си, бързо окупирваше чуждото, като управител се чувстваше, всичко що се решаваше - през нея минаваше.
          Излязоха на квартира, прехвърли се на пасажер. Корабът пътуваше до Австрия, започна пак да пести, пари им трябваха.
          Майка му остаряваше на село сама, като кукувица, в голямата къща. Брат му пътуваше с Тир.
          Когато Крема му подхвърли за пръв път идеята, за продажбата на къщата, побесня. "Няма да оставя майка си на улицата! Когато се помине, тогава ще му мислим, сега не!"
            Не му тежяха десетте километра до Бонево, но като гледаше тъжните голи стаи, самотната си майка, която от ден на ден вехнеше...
        Роди им се второ дете, Кремена кроеше планове.           Точно тогава Мирчо се ожени. Доведе си жена, с чуждо дете. Мъчно му стана, когато разбра - здрав и хубав бе брат му, но щом така си бе решил...Не е малък, прехвърля тридесетте вече.
            - Обичам я, бате – рече му. - И тя ме обича!
            А как им се зарадва старата! Обърна гръб на хорските приказки, като своя прие Денка, снахата. Чак и долу се премести, в лятната кухничка:
           - Да си живеят, млади са. Стаи много, но мен тук ми е добре. - казваше. А Нинка, доведеното дете на Мирчо, боготвореше - като да бе нейно.
           Богдан тежко въздъхна. Допуши цигарата и забърза към спирката. След десет минути минаваше автобусът за Бонево. Седна най – отзад и се загледа в светлините на пробуждащият се град.
           - Не разбираш ли, че ако утре майка ти си отиде – звучеше в ушите му гласът на Кремена – ще започнете разправиите. Тя няма да е вечна жената. На години е. И какво? Ще започнете да се съдите с Мирчо, за подялба!  Дворът го остави, но къщата – поне петдесет хиляди има в нея. Защо да делиш с чуждите туй, за което сам си се блъскал! Брат- брат, ама сиренето е с пари! Не ме гледай така глупаво, като да не разбираш! Сутринта хващай рейса и иди! Говори със старата, придумай я. Тя ще те послуша. Кажи й, че ще я вземем в града, но срещу гледане – да ни припише къщата! Толкоз! Инак, оная кучка Денка, дето се прави на хрисима, ще я прикотка, а копелето й ще се шири наготово! Ха!...А ние деца нямаме ли? Ако не помислим за тях, кой, те ли ще го сторят? Като утре ще почука и на нашата врата старостта. Пък в днешните времена – виждаш – не даваш ли, няма кой прага ти да прекрачи, една чаша вода да ти даде...Да ти препише къщата, а дворът, лозето и старите постройки – да даде на Мирчо. Като иска – нека строи. Негова работа. И без друго, всичко е от баща ти, неговият една гредичка не е донесъл...
              Автобусът с ръмжене изпълзя по нанагорнището, отхвърли последния завой, въздъхна облекчено и освети с фарове табелата на Бонево. Мярнаха се крайните къщи.      
          Слезе на спирката и забърза. Къщата им бе на една пряка. Задържа пръст върху звънеца. Сигналът прозвуча дълго и тревожно. Натисна пак. Отново нищо.
        „ Господи, да не би!?...“
             Отхвърли страшната мисъл и бързо прескочи оградата. Зави зад ъгъла на гаража и облекчен видя светещият прозорец на кухничката.
         Ох!, отпусна се сърцето му.
               Надникна през стъклото. Майка му палеше печката. Вдигна глава, зърна го и бръчките по лицето й се изгубиха в усмивка - като да не ги бе имало:
            - Ех, сине, забрави ме ти, мене. Хайде влез де, не се кокори оттам, като караконджул.
           Отвори му, посрещна го, прегърнаха се. Лъхна му на спомени, детство, майчина ласка.
            Слава богу, държеше се още!
            - Как са децата, Крема? - бърбореше и със старческа припряност премиташе около печката. - А седни де, седни!
            - Добре са, всички са добре. Много поздрави ти пращат!
           - Да са живи! - сложи чайник да заври. - Сама съм, Боге. Мирчо и Денка с детето, заминаха у сватята. Нефеля била нещо, май няма да запролети. Горката...
           Извади тава неначената баница:
           - Вчера, в неделя, се надявах да дойдете, разточих. Ще претопля, знам, че обичаш. Ами, ти, как тъй, не си ли на работа днес?
           - Вчера работих, днес почивам – излъга я и скокна. -Я да понаобиколя бурето.
           - Че от сабахлем ли, Боге – усмихна се майката. - Да нямаш празник днес?
           - Какъв по-голям празник от туй, че си жива и здрава, мамо!
        Грабна каната и излезе. В мазето бе тъмно, напипа ключа, но не светна.
        „ Изгоряла е лампата" - мина през ума му. Заслиза бавно, като с ходило опипваше каменните стъпала. И уж внимаваше, настъпи нещо в мрака, кракът му се прегъна, инстинктивно се отдръпна и останал без опора едва не падна. Опря ръка в стената:
            - Мамицата му!
            Напипа кибрит в джоба си, запали. На стъпалото, най-долното, лежеше играчката – конче на доведената дъщеря на брат му. Прескочи го и клекна до бъчвата. Почука с пръст.
           - Ехе! Май е изтекло! - болката в крака го бе озлобила. - Да пият- могат, ама дойде ли време за копане и пръскане, никакви ги няма.
             Внесе пълната кана в затоплената стая:
           - Абе, мамо! Там една крушка, няма ли кой да завие?
Накуцвайки седна с недоволна физиономия.
       - Да не е изгоряла, Боге? То, аз, откога не съм слизала в мазето. Години вече. - Усмихна му се – Боли ли те много? Дай да го наложим с пелин и свинска мас!
        - Нищо ми няма! - продължаваше да се цупи той.
        - Нали не съм сама, каквото се наложи, Денка вади. Било компот, било консерва.
         Майка му пъргаво дереше парцал, да му стегне крака:
          - Много е оправна! И Ленито, внучката, и тя, все търчи да помага. Чудно дете, да е живо...Пък очичките му едни, все едно Мирчо, като малък виждам...Ще рече човек – негово е...
                - Айде, айде! Негово - друг път! Дай чаши – сопна й се Богдан.
          Яд го хвана, че хвалеше снаха си, а чуждото дете обичаше, като да й бе кръв.
               - Е, Боге! Що ти стана? Че то, милото, не е виновно за нищо, мама. Тъй си е. А като рече на Мирчо „татко“, брат ти се топи, топи. И Денка много го слуша. Като да й е първи. Че ако беше някоя друга, както е, все на път с тоя камион...Да даде Господ живот и здраве, да си добият и собствено детенце...Ха пий, наздраве!
                 Богдан слушаше през дума майчините слова и усещаше злоба да надига душата му.
              „ Права беше Кремето – мислеше си.- Ще я прикоткат, ще я омаят и язък за всичко!“
              Идеше му да кресне, но благоразумието надделя над болка и яд.                 
        Издебна удобен момент и прекъсна майка си.
              - Мамо, - усмихна й се насила и хвана ръцете й. - чуй сега. Иде зима и както се чува, щяла да е по-страшна от миналогодишната. Говорим си снощи, с Кремето, „иди – вика – да я прибереш. Ще завее, ще зафучи. Мирчо все на път, Денка на смени работи; ако се подхлъзне, падне, пази Боже, доде се върнат, стара жена е, колко й трябва...Стаи имаме, на парно сме; хем покрай децата ще е, хем...“
             - Ама, Кремето ли го рече туй? - изгледа го старата подозрително.
             - Ами тя, ами! Кой друг! И аз си го мислех, ама не беше ставало дума...
            - Жива да е! - избърса невярваща сълза съсухрената й длан – Как се е сетила...
           - Е, мамо, вярно, че е малко особена, ама за тебе много милее – пънеше се Богдан, но и сам си не вярваше.
        - Тъй, мама, тъй. Тя, и Денчето е добричка...
          - Абе добра! Ама няма да си зареже фирмата и да седи при тебе. А Крема ще си вземе сега един месец отпуска, децата януари излизат ваканция, сетне аз ще взема двадесетина дена. И хоп – зимата минала.
            - Ох, да сте живи, мама...Какво да ти кажа...Не ми се много идва, ама щом Кремето тъй е рекла...Пък и внуците - откога не съм виждала...Ох, на баба те, колко ли са пораснали!
       Усмихна се замечтано, та светна в стаичката, по-голяма и по-топла стана.
       - А, ами ти, защо така бе, Боге? Виното на голо пиеш! Чакай! Чакай, да ти донеса малко сланинка...Стой си, стой! Айде, сега! За колко ще припна, не ме мисли чак за толкоз дърта. Пък и кой знае кога пак, ще има защо, до мазето да ида.
            Засмя се и напук на годините – наистина припна навън.
            „ Ох – поразвесели се отведнъж Богдан. - разгеле! То било по-лесно, отколкото си мислех. Да поживее засега при нас, да изтикаме зимата, пък останалото Кремена ще го уреди. Тя по има нюх и приказка за тези работи. Сега Мирчо да му мисли!" 
        А и стоплило му се бе сърцето, като спомена за децата му; омръзнало му бе да слуша все" Ленито - туй, Ленито - онуй"
          Надигна преполовената кана и с удоволствие, жадно изпи останалото вино. 
          „ Я да я напълня още веднъж, сланината няма зян да иде, я! “ - реши и се надигна от стола.
         Сети се за изгорялата крушка, отвори бюфетчето, извади нова, наметна ватенката и излезе.
       Вън бе свил студ, уж утро, а тъмнееше от облаци небето, прелетя ято гарвани, направи кръг над двора и с грозен писък се приземи в окопаната градина.
           -Брр! - потрепери зиморничаво Богдан и блъсна вратата за мазето.
          - Мамо, аз съм, да не се изплашиш! - предупреди я и потърси фасонката в тъмното. Смени лампата и светна. Примижа от внезапната светлина, отдръпна се назад и когато очите му се избистриха, изведнъж усети как нещо го блъсна отдолу, в диафрагмата. Изпусна каната и потресен се свлече върху натрошените стъкла.
          - Нее! - изстена невярващ и главата му с глух удар срещна стената.
          Долу, на бетонния под, лежеше със счупен череп майка му. Смъртта не бе успяла да изтрие усмивката на надежда от устните й.
         В краката й лежеше преобърната играчката – конче на Нинчето.

  *  *  *