Някъде от стаята, от която разговаряше непознатият се чуваше музика. Русокосият разпозна нежната мелодия на тържественият орган на Токата и фугата на Бах. Притвори очи. Обожаваше това безсмъртно творение в ре минор, бе в състояние да го слуша денонощно. И тъкмо мина прелюдията и настъпи четиригласната Фуга, когато величието на момента бе прекъснато от грозното кукане на стенен часовник. Подскочи изумен. Можеше да се закълне, че и преди я бе чувал  тая птица с изкуствен,  продран като на Бари Уайт глас. Бе сигурен в това. По дяволите! Нямаше друг такъв часовник! Бе на повече от сто години, лично го донесе от Лондон, където в търг, преминал при висок адреналин, безумни наддавания и много обрати, се пребори с конкуренцията на трийсет от най-видните колекционери в света. Кой по дяволите беше този мъж и от къде му се обаждаше? - Ей, друже – тихо го повика непознатият. – Трябва да приключваме разговора, защото една мокра лъвица току що излиза от банята без халат, с едно гумено магаре и едно ненаситно пате. Нали се сещаш! Ситно и ехидно, като че стъпваше по натрошените преди миг стъкълца, прозвуча смехът му, и, стори му се, зърна огромната усмивка по обветреното му лице. Врата се хлопна, в стаята влезе някой, чу глас, превзет, гальовен, изпълнен с лицемерна ласка. Женски глас, който веднага разпозна. Звукът на този глас го преследваше в продължение на пет години и често лудешкият му кикот го будеше посред нощ, облян в студена пот. Малката мръсница! - Скъпи, начука ли му го на лайнаря! – сееха думите й неприязън в ушите му, но не можеше да се откъсне от проклетата слушалка, напротив, пристискаше я все повече и повече до ухото си. Усети внезапно главоболие, странна слабост го обзе, гърбът му залепна за леглото, а чаршафите, овлажнени от внезапно рукналата по тялото му пот, се увиха около му и го стегнаха в лепкавата си прегръдка. Така, добре опакован и неподвижен, изслуша остатъка от разговора. - Не, бейби, не си падам по педали – говореше непознатият на бившата му жена. – Тъкмо му обяснявах, да не се притеснява за телефонната сметка. - А – ха – ха! - изпищя злорадо и нейде, неочаквано отблизо гласът й – Напомни му да си прегледа точка 2 от Споразумението за развода. Той, умникът, не се научи да чете дребните текстове. А – ха – ха! - Ало, чухте ли това? – в тонът на непознатия се усещаше нотка на съпричастност – Прочетете, каза дамата, точка втора. - Каква точка втора – шептеше, сякаш някой бе отрязал гласните му струни и му бе присадил тия, от пресипналата кукувица – Каква дама е тя, тоя боклук, тая развратница, курва, пачавра, ненаситна нимфоманка, свиня воняща на оборска тор, тоя…тоя плазмодий!… - Господине, моля ви! – простена гласът по телефона. - Човекът е венерическо заболяване предавано по полов път, а тая до вас, тая кучка е най-низшият му представител, една огромна грешка, която е трябвало да бъде удушена още в зачатието си… - хриптеше в невъзможност да крещи, извън себе си от бяс, русокосият. Усукваше се и виеше в борба с противните чаршафи, искаше да се измъкне от лигавата им прегръдка, да скочи на пода, но не можеше, успя само да се претърколи през корем и рухна на пода, натъртвайки цялото си тяло, при което изпита адска болка. Но не преставаше да държи пред устата си слушалката, зеейки в нея с широко облещени очи – Тая, тая … Тая гонорея, тая бактериална вагиноза, тая хламидия!... Ялова непотребна пачавра! Чу се звук, като от борба отсреща, нещо изпука, за миг линията утихна и изведнъж проговори с най-омразният глас на света. Говореше, задушавана от злоба, задъхваща се, правеща неравномерни паузи, и с огромно усилие: - Нещастнико!... Селската свиня е вече светска уважавана дама, а миризмата на обор си отиде от тая къща заедно с теб!... Курвата и пачаврата е канена на всички значими събития, дават я по телевизията, интервюират я, докато  ти се криеш в бетонния си бункер с поредното младо добиче в леглото!... Ти- и! Ти си излишен и ненужен!... Ти, долен мръсен педераст. Теб изчука цялата нощна смяна машинисти и диспечери на оная гара, теб, извратено копеле! Колкото и села и градове да смениш, колкото и нови имена да си измисляш, в каквито и дупки и мазета да се скриеш, все някой ден дяволът ще изскочи от теб и ще потърси някое запуснато депо с мръсен кенеф, защото си измет и не можеш да се откажеш от това, мръсен противен лайнояд!... И ще си умреш сам, като псе! Дори по-лошо от псе, защото няма да има никой, никой, който и сълза да пролее за теб, камо ли да хвърли шепа пръст на гроба ти… А ако все пак се намери такъв, бъди сигурен, че няма да съм аз. Защото аз те мразя! Мразя те!... Мразя те-е-е…Умри–и–и!... Истерията в гласа й ведно с писъка изведнъж секнаха, чу се глух тропот, като че ли нечие тяло се свлече сразено върху пода със стон, от който на човек можеха да се изправят косите. Стонът бе бързо заменен от хрипове, преминали в зловещо хъркане. Ясно можеше да се различи шумът от  ритащите в агония крака и опитът на давещите се, в телесни сокове дробове, със свистене да поемат живителна глътка въздух. Не след дълго неравната борба, в която  никой човек до сега не бе успявал да надделее приключи и  всичко утихна. Бързо и внезапно, точно както бе започнало.  Русокосият стискаше слушалката и се напрягаше да чуе нещо, за да е сигурен, че не се е разпаднала линията. Мигове изминаха, а му се сториха векове на подтискаща, смазваща тишина. Най-сетне продраният глас на механичната кукувица оповести кръгъл час и сякаш всичко отново оживя. През прозореца на спалнята надникнаха клоните на дърветата, цветовете в розово весело му намигнаха и уханието на пролет изпълни спалнята. Някъде пееха птици, жужаха пчели, животът се усмихваше красив и изпълнен с вълшебства. Някъде някой току що го бе напуснал и бе престанал да му се радва.. Отсреща слушалката проговори спокойно, с гласа на непознатия: - Шефе, там ли сте? - Бог лично наказва грешниците, а към тия, които се мислят за по-големи от Него, проявява изключителна милост, изпращайки теб. - Шефе, не богохулствайте! Всичко тук приключи. Едно трябва да ви се признае. Изключително тънък познавач и психолог сте. - Не думай – ухили се доволно русокосият и спокойно размота чаршафите от себе си. - Без майтап! – потвърди непознатият. – Стана точно както предвидихте. Естествено, и с малко скромна помощ от моя страна, но основното сътворихте вие. Възхитен съм от брилянтното ви изпълнение. За  протокола, да отбележа - при аутопсията ще бъде установено, че покойната е получила сърдечен пристъп, вследствие злоупотреба с психотропни вещества. Изумителна работа вършат тия магаренца. Какви ли не субстанции излизат, ако някой по - дълго време реши да смуче члена им. Хах! - Спести ми детайлите. Убеди ли се, че не диша? - Вие как мислите, защо се забавих толкова, преди да ви отговоря! Русокосият се засмя: - Нали не си падаш некрофил? - За да прекъсне неловкото мълчание, което неминуемо щеше да последва, допълни – А сега делово. Парите ще ти бъдат приведени до пет минути по банков път. - Благодаря! Удоволствие е  да се прави бизнес с вас. - Сбогом! - Един последен въпрос – запознат ли сте наистина с точка две от Споразумението? - Разбира се. Нали аз съм го изготвял, по дяволите! Телефонът отсреща затвори без звук. Русокосият се изправи, протегна отмалялото си тяло с наслада и чу как прешлените му изпукаха. Подсвирквайки си трелите от Токата, с танцова стъпка се понесе към банята, където го очакваха мигове на задоволство и отмора.  - Сега да видим кой не е слушка-а-л! – гальовно подвикна той и бутна дръжката. Оказа се затворено отвътре. Ех, този палавник! Натисна отново. И още веднъж. И извика: - Скъпи, отвори моля те!... Скъпи! Почука и се ослуша с ухо, долепено до вратата. Нищо. Само от недобре затвореният кран на мивката водата се оцеждаше и капките отчетливо отброяваха секундите тишина. “ Кап – кап – кап!” Отново побутна, почука, извика. И някак си, колкото и да не искаше, една страшна и неприятна мисъл прогони всичко от главата му и настани там страх. Страх, че нещо може да се е случило, страх от неизвестното, скрито зад тази врата. Бързо го обземаше паника, която сграбчи цялото му тяло и не остави никъде в него дори капчица от хладнокръвието, с което одеве разигра сценката по телефона. Невярващ задумка с юмруци, закрещя: - Отвори, чуваш ли! Стига шеги! Отвори веднага! Отвори, мамка ти и хлапе! Неумолимата истина, от която го делеше само тая крехка дървена преграда и собствената му неприязън към надеждата, в която изведнъж му се дощя да повярва, беше някъде там. Засили се и блъсна с все сила. Повтори, потрети опита. Тялото го болеше, ръцете му кървяха, лактите и коленете изтръпнаха и станаха безчувствени от ударите. Главата му бе изпразнена, нищо в нея не функционираше. Ужасът го бе обсебил изцяло.   - Моля те, отвори!... Моля те-е… Хлипащ, отчаян, изплашен, жалък се свлече на пода. Притискаше пламналото си чело с длани, опитваше се да успокои дишането си,  пулса и бесният ритъм на сърцето. Погледът му падна върху телефона. Беше далеч. Мамка му, беше толкова далеч гадният, струващ колкото малък мезонет в центъра телефон, че докато стигнеше до него, щеше да мине цяла вечност. И на кого да се обади ако все пак го достигне? На полицията? На бърза помощ? Глупости. Ако малкият има нужда от помощ, то беше тук и сега. Трябва да влезе, трябва! И тогава изведнъж си спомни, че дърводелецът, монтирал вратата на банята, я остави да се отваря навън, заради влагата. Дребна подробност, която кой знае как, точно сега изплува в обърканото му съзнание.  Боже, какъв идиот съм! Боже, благодаря! Скочи върху треперещите си, непослушно гънещи се от слабост крака, почувствал изведнъж каква сила им вля надеждата, и заставайки стабилно на тях,  пое дълбоко въздух, като че ли щеше да се гмурка под вода. После рязко дръпна дръжката към себе си. Остана така само за миг. И изрева!  Болка, отчаяние и омраза към всичко и всички, които и без друго никога не бе обичал се смесиха в този нечовешки вик, разсякоха тишината в спалнята, блъснаха се в стените, отразиха се в огледалцата по тях и с удесеторена сила излетяха през прозореца. И пламнаха отвън розовите цветове, лумнаха огньове и заблизаха короните на дърветата, а оглозганите им клони тъжно се пречупиха и увиснаха безсилни. Подпали се небето и се сгромоляса от високото в басейна, изплисквайки милион кубически метра вода, милион тона мъка и ненавист. До ваната бе паднал младият мъж. На устата му бе избила пяна, лицето застинало в агония, тялото изпружено, неестествено подгънато върху сгърчените крайници. В едната си ръка още стискаше гуменото пате, на което, на мястото на  изгризаната  човка, зееше грозна дупка. Другата, бе прострял напред, към вратата, която така и не бе успял да достигне. И се срути като ударен с гигантски чук русокосият. Не знаеше ден или нощ е, кой е, какво прави тук. Или не искаше, или не можеше да си спомни. Прокълнат да носи нещастия и беди на всички около себе си,  сам мразен, сеещ омраза, бе като гибелно семе посято на място, което е отредено за цветя. Той, плевелът, нямаше място тук. Нямаше място никъде. И неусетно и за самия себе си се разрида. Не търсеше конкретна причина всред безбройните такива. Плачеше тихо и кротко, статуя на скръбта и разкаянието, превръщаща се в развалина на собствените си страхове. Странно спокойствие го обземаше, не чувстваше краката, ръцете си, дори сърцето му бе спряло да ритмува тактовете на сгрешения му живот, вкаменяваше се неусетно, загледан в смъртта отблизо. В бледото, артистично красиво лице, върху което фините мустачки стил а ла 20 – те му заприличваха на моравата на добре поддържан гробищен парк, а гъстите тъмни вежди, на надвисналите клони на кипарисите, даващи сянка и покой на мъртвия. И беше съгласен, искаше да умре тук, до него и с него. За да избяга от най - големия кенеф в който по погрешка бе попаднал.   Съдбата обаче си има своите капани, своите капризи. С нея не става да сключиш брачно споразумение. Пък било то и от една - единствена точка. Ако има сделка, цената й е собствения живот. Колко беше седял така, не знаеше. Час, ден, месец? Но навън пак беше пролет. Телефонът иззвъня. Скъпият телефон от слонова кост, ръчна изработка, инкрустиран със златни орнаменти, ненужен му вече, но докрай лоялен, отдаде последната си почит. Телефонът звънеше. Дълго, настойчиво, дразнещо настоятелно. Нищо не би го накарало да вдигне проклетата слушалка. Вече не. Искаше само да вземе главата на покойника в скута си и всичко да върви по дяволите! Телефонът продължаваше да звъни. Може би вече над десет пронизващи, противни, разкъсващи момента на тържествено уединение, повиквания. Каква досада! Беше притворил очи и се мъчеше да извика в съзнанието си една мелодия, която да постави в ушите си подобно тапи, за да се скрие от крещящите звуци на апарата. Оная мелодия, от органа на Токата и Фугата в ре минор…Май щеше да успее. След Прелюдията, точно! Телефонът иззвъня за двайсети път. Досети се заброя им, когато се включи секретаря. И тогава я чу. Наистина я чу. Разнесоха се божествените звуци на органа, Фугата, част втора. Архангел Михаил, херувимите… Не, не! Нищо такова. Останали му бяха сили колкото да извърне очи към прозореца и да се сбогува с умиращият, под аленото зарево на залеза, ден. - Кога мина, кога свърши!? - учуди се, че все още е в състояние да произнесе и дума след всичко преживяно. И губейки се вече сред необятните пътеки, водещи към безкрая, установи, че всъщност музиката идва не от съзнанието му, не от спомените, а от телефона. Но нямаше желание да повярва. Не повярва и когато вместо сбогом, чу един до болка познат глас, от който до скоро потръпваше от ужас и погнуса: - Ей, нещастник, жив ли си още?   Румен Романов

пък си писал, та си се забравил...
А твойте разкази - сентенция до сентенция - а съм прескочила ред, а съм пропуснала нещо важно.
Този ти разказ е като виещ се планински път - с толкова завои, изкачвания и спускания - замаях се... И сигурно затова не разбрах, какво точно гласи т. 2 от Споразумението...
Едно е безспорно тук - талантът ти е мноооого голям!

"Съдбата си има свои клопки, свои капризи... С нея не можеш да сключиш договор..."
Всички ние скл. договори с работодатели, с общини и инстанции, дори с... половинките си. Животът ни е пълен с клаузи, подточки, параграфи...Има обаче един договор, който не можем да сключим:))
Позна ли кой е;)?