Румен Романов - проза :: Изглежда толкова красива, или 100 % сиво

Категории

Новини
Забавление
Лайфстайл
Бизнес
Хоби
Технологии
Музика
Спорт
Видео
Изкуство
Лични дневници
Политика
Тя и той
Регионални
Туризъм
Други
Поезия
История
Рецепти

За този блог

Автор: romanov
Категория: Изкуство
Прочетен: 1759022
Постинги: 160
Коментари: 7391

Гласове: 15618

Блог вълни

Blog.bg

Регистрирай си безплатно блог в Blog.bg

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

12.10.2010 08:05 - Изглежда толкова красива, или 100 % сиво

Автор: romanov Категория: Изкуство

Прочетен: 11329 Коментари: 44 Гласове:

Последна промяна: 05.06.2011 05:18

Усмихна й се. През мрежата за комари усмивката му изглеждаше като насечен на квадратчета кадър върху растерна хартия. Тя отвори вратата. Огледа улицата. Косата й беше мокра.
- Влез – без да го погледне му каза. Отмести се и той премина покрай нея, опитвайки се да не я докосва. Всичко в къщата си беше както го помнеше. Мебелите, телевизора, любимият му диван. - Радвам се, че ме прие – каза той. Огледа се. Очакваше да го покани, но Суши мълчеше облегната на вратата. Отвън нахлу студ. Тя не затвори. - Гола си, ще настинеш – имаше в предвид, че току що е излязла от банята. Лилавият пеньоар й стоеше както някога – фриволно висящ и навяващ различни мисли. През цепката на деколтето напираха едрите й гърди. Той отиде до прозореца и погледна навън. Все същият навъсен зимен ден. Сигурно ще завали, помисли си. Придърпа стол и седна. Суши най сетне притвори и в стаята стана някак уютно. - За какво искаше да говорим? – запита го най-после. Въпросът й проехтя като изстрел. Очакваше го, беше се подготвил за това и все пак се стресна. - Ами… - започна той. – За нас. Навън избуча автобус. Можеше да чуе как гумите му стържат по насипания по асфалта пясък. Толкова страшна бе тишината. - За нас? – произнесе тя и тръгна към ъгъла на стаята, там, където, той отлично знаеше, върху масичката за кафе, стояха цигарите й. Но тя отмина масичката, спря пред стенният календар и се загледа в него. - Да – каза тихо той, сякаш се боеше да не разбуди тишината. Суши дълго наблюдава кръшното македонско хоро на календара, а на него му се стори, че дочува звуците на гайда и тъпан. После, сякаш сетила се за нещо, тя се обърна и без да гледа, погледът й не слизаше от календара, опипа масичката с безпогрешния усет на пушач, намери и разпечата пакета. Запали. Дълго наблюдава как клечката догаря в пръстите й, той също гледаше, дори почувства болка от изгорено, когато пламъчето полази върху кожата й. Без да бърза, тя тръсна ръка и я загаси. Той се огледа за пепелник, но не видя. Беше готов да отскочи до кухнята, да вземе от ония дълбоки порцеланови чинийки, от кафения сервиз, но се сети, че са подарък от майка й, и се отказа. Отлично си спомняше, че тук има пепелник. Огромният син пепелник, който купиха от панаира в Пловдив преди три години. Къде ли го бе дянала? - За нас… - повтори тя, но гласът й остана самотен - той само кимна. Тя дори не го забеляза. Без да бърза пушеше и оставяше пепелта да се сипе по килима. Гледаше календара и се замечтано се усмихваше. - Да, за нас – започна той, усещайки как от вълнение гласът му се губи и трепери. Чувстваше се като преди среща с любимото момиче, каквато всъщност възнамеряваше да е днес. Прокашля се, гласът му наемаше сила и увереност, и продължи. – През тази година, в която сме разделени, аз… доста постигнах… Не пия вече. Дори бира. По мачове не ходя. На риболов също… В службата, а виж, това е интересно, в службата имаше малки размествания и вече съм мениджър по продажби за Северна България… Купих и нова кола, видя ли я от вън? Вярно, не е твоя любим цвят, сива е, знам, че мразиш сивото, но когато я вземах нямаше други цветове, а не биваше да изтървам премията, веднъж шефът решил да ни премира за десет години… Но не е проблем, мога да я закарам при Митата в сервиза и да я пребоядиса каквато кажеш… С кожен салон е, с шибидах и електрически прозорци, има и климатик… Само седни да те повозя, от нула до сто ускорява за 6 секунди – като вятъра е… Суши изгаси цигарата си в ъгъла на масата, точно там, където обикновено сядаше той и стоеше огромния син пепелник. После прекоси стаята, отвори вратата на спалнята, от мястото си я виждаше цялата, и…хвърли на земята пеньоара. Той седеше и гледаше вцепенен, устата му продължаваше да говори, но какво - и той не знаеше. Мисълта му, заедно с погледа, бяха насочени към съвършените й форми. Тя започна бавно да се облича. Точно пред очите му, прекрасно знаеше, че той попива с жаден поглед всяко едно нейно движение, всяка извика на тялото, всяка гънка и бенка по кожата. Облече разкошно копринено бельо, бавно и със сластни движения, полюшвайки задник, после няколко минути се бори със закопчалката на сутиена, наглася си гърдите пред огледалото – ту по-нагоре, ту по-надолу, завърташе се вляво, вдясно, накрая се хареса. Извади от опаковката нов чорапогащник и започна да нахлузва – първо десния крак, винаги обуваше първо него, после левия. Знаеше колко обича да я гледа като се облича и че гледката му доставяше удоволствие. После дълго избира пола, блуза… Когато започна да си поставя грима, на вратата се позвъни. Той беше ни жив, ни мъртъв, но се чу да казва: - Стой си, стой. Аз ще отворя. И му се стори, че хукна към вратата, това толкова мразено и противно задължение – да търчиш да отваряш на някого, който си е нямал друга работа, а си е домъкнал задника пред къщата ти и ти звъни ни в това, ни в онова време. Но тя не възрази, това толкова много го зарадва, а и гледката от преди минути бе все още пред очите му, затова като отвори дълго стоя и се взира в човека на вратата. Най-после се осъзна дотолкова, че да разпознае бивш свой колега, именно тоя, на чийто пост овакантен пост назначиха него. - Генов – едва промълви той. Почувства напрежение в главата, слепоочията му запулсираха. Беше от миризмата на лавандула - и дъхът му миришеше на лавандула, като че ли бе опасал ливадите над града. Зачуди се - какво прави тук Генов, проследил ли го е, какво иска? - Здрасти – Генов подаде сухата си, твърда като парче дърво длан, ръкува се с престорена радушие с него и се опита да надзърне над рамото му. Досмеша го, като си спомни как му измисли прякора - Генов Лавандулата. Цялото учреждение се смя тогава и всеки се питаше: „Ма то било толкоз близо до ума, как не сме се сетили!?” После, когато шефа го избра и му даде ключ от опразнения офис, цяла седмица държа разтворено за да се отмирише. Но най-важното, даде им да разберат на ония некадърници защо не са се сетили. Сладостна тръпка премина през тялото му. Присви очи, шосето отсреща отразяваше светлината на лампите; придаде си важен вид и запита: - Генов, ти по каква работа? Нали знаеш, че служебни въпроси… - Не, не! – весело го потупа Генов по рамото – Не е по служба, братле. Идвам да изведа Суши. - Моля!? - не разбра той и пак присви очи. Вдигна длан над челото си, направи си заслон, като че ли отблясъците от шосето бъркаха с нокти в зениците му и нищо не виждаше. – Моля? Като полъх, нежен и едва доловим, премина покрай ноздрите му изящният парфюм на Суши, усети шумоленето на вечерната й рокля. Бе свалила грозните пола и блуза, а роклята с гол гръб разкриваше меката и бяла кожа точно там, между плешките, където толкова обичаше да я целува. Генов галантно я наметна с елегантно кожено палто. Опита се да преглътне и се зачуди откъде се е насъбрала толкова слюнка в гърлото му. Миг преди да го направи, чу гласа на Суши: - Да не забравиш това. Вече сядаха в таксито, когато усети някаква тежест в ръцете си. Погледна и разпозна любимия си син пепелник. 10. 2010. Р. Романов

Нагоре

Гласувай:

Следващ постинг

Предишен постинг

Фен клубът на глупаците

Кисело

Коментари

1. mariani - Добро утро, romanov :)
12.10.2010 08:47

Внимателно чети, поука ще намериш ти, м ? ;))
Хареса ми, поздравявам те