Постинг
02.06.2010 07:48 -
Баща
След седмица го изписаха от болницата. Известно време накуцваше, после се оправи. След месец започна работа — взеха го портиер, но и това бе нещо. Никой не харесва алкохолици. Аз, въпреки болките в гърба, все едно нищо не се бе случило – върнах се в пицарията. Естествено - започнах пак от начало - от миялното. След работа оставах да почистя в салона, зареждах продукти за следващият ден, изхвърлях боклука. Надницата беше мизерна, но съвместявайки няколко длъжности се надявах да събера пари за ремонт на колата. След жестоката катастрофа, в която едва оцеляхме, не бях сигурен колко време ще ми е необходимо да я стегна, а точно сега толкова ми трябваше. Ползвах градския транспорт. Понякога вземах и колелото на съквартиранта. Кормуването зиме по заледените улици, срещу напиращият вятър, чиито пориви заплашваха да ме отнесат в реката си беше истинска лудост. Стисках зъби, и докато въртях педалите си повтарях думите, които ми каза в болницата: „.Ти запълни една празнота в живота ми."
Бях неописуемо радостен и въодушевен, почувствах се горд и някак значим - за пръв път в живота си. Бях забравил огорченията от тъжното детство, липсата му; не се запитвах вече за причините за отсъствието му. Важното бе, че след толкова години ме бе потърсил. И си мислех, дали съдбата нямаше пръст да ни събере, баща ми да седне да кара пиян и да се блъснем...И дали това не ни сближи?
„ Вече не пия!” ми писа месец след произшествието. Изказваше и съжаление за случилото се, беше искрен, разкайваше се.
Един ден си взех почивка и хванах вечерня влак за Две могили. Тръпнех в очакване, представях си една чисто по мъжки вечер прекарана в разговори, предстоеше ни да се опознаем истински. Когато влязох, заварих стаята му изпълнена с цигарен дим, по пода се валяха празни бутилки от евтин алкохол, а той спеше в повърнато. Разтърсих го, събуди се и макар, че се смути, предизвикателно ме изгледа:
— Не мога! Мамка му, знам колко го искаш... И аз го искам, но не пия ли, започват кошмарите... Страшно е!... Постоянно я виждам... След онова писмо си повярвах - толкова било лесно!... Чак се чудех как съм позволил това да ми разбие живота...И изведнъж осъзнах, че не алкохолът е причината... Тя е виновна! Тя!...
- Тате, коя тя!?
- След като ти писах, цял ден ме боля главата. Тя беше в нея и за да я прогоня изпих едно – тя много мразеше алкохола... После още едно, и още... Докато изчезна съвсем. Вече знаех, че пак мога да спра... Но съм се лъгал. Ако не пия, тя превръща живота ми в ад!... Едва ли ще разбереш - никой не може да разбере. Трябва да се махна от този свят, или да пия.
- Коя е тя? - изкрещях.
- Майка ти - отговори тихо и зиморничаво потрепери, оглеждайки се.
- Мама?!... Мама, лека й пръст... не я споменавай! Недей!
- Тя е тук! - шепнеше без да мигне, а в очите му се четеше страх. - Тук е и сега!
- Ти си луд! Тя е погребана, тате! Искаш ли да те заведа на гроба й? Десет години от тогава! Десет! Ти така и не дойде на погребението! Закле ме преди смъртта си никога да не те потърся. Никога!... Но ти ме потърси и намери. Ти!... Е, добре! Сега сме заедно и какво!? С какво правиш живота ми по - лек, тате?
- Чуй ме! Не съм луд! Повярвай!
Разрида се. Аз гледах как се смалява фигурата му, топи се под ярката светлина на лампата и все едно се отдалечаваше от мен. Той седеше там, в центъра на стаята, свит, тресящ се, прикрил с длани лице, като че ли се страхуваше да не го ударя. Дребна мушица, заслепена от огромен прожектор, без сила и кураж да изпълзи извън кръга, да потърси прикритие в тъмното, докато не е изпепелена. Исках да го прегърна, да го успокоя. Приклекнах до него. Опита се да ме отблъсне, повтаряйки:
- Тя е тук!... Тук е...Тук е!
Вън заваля. Свирката на последният влак за града нахлу като вой на сирена в ушите ми, по капаците на прозорците заблъскаха с малките си юмручета тежки разгневени капки, а ми се струваше, че нечии нокти драскат по стъклото. Хлопна външната портичка, просветна и гръмотевица сцепи небето. Лампата премигна и угасна. В настъпилият мрак едва го чувах:
- Не ме изоставяй, умолявам те!
- Успокой се - говорех, а думите ми се губеха в тътена - Това е само буря.
- Не е... - упорстваше той и усещах как цялото му тяло се тресе. Неусетно страхът му се бе принесъл и върху мен. "По дяволите, момче, ругаех се, стегни се!" Неясни сенки плъзнаха по стените, протегнаха се като ръце, после се спуснаха на пода и запълзяха към нас. В искрящият от напрежение мрак дочух неясен шепот, от който настръхнах:
- Ти обеща никога да не го търсиш! Никога!... За теб той бе мъртъв още преди да се родиш!... Проклет да си, ако прекрачиш клетвата ми!
- Мамо! - извиках. – ...Това не може да бъде!
Бях стъписан, спънах се в нещо, строполих се по гръб, заотстъпвах пълзешком. Зловещият шепот прииждаше от всички страни, струеше от пода, от тавана, притискаше ме и ме душеше. И изведнъж премина в писък.
- Мамо, престани, моля те!
Пищях аз, а можех да се закълна, че това бе нейният глас.
Баща ми скочи с обезумял поглед, наведе се и трескаво заопипва пода. Намери полупразна бутилка, надигна я и пи.
- Дръж! - тикна я в лицето ми - Пий! Пий бързо!... Пий, инак няма да си иде, пий!
Погълнах насила голяма глътка, течността изгори гърлото ми, задавих се. Кашлях и плюех коленичил на пода, ракията се стече по брадичката ми, по шията и през яката на ризата намокри гърдите ми. И в тоя момент усетих, как шумовете в стаята изчезват. Затихват писъците, разсейват се сенките, само дъждовните капки почукват неуморно.
- Бързо! Да се махаме от тук! - сграби ме баща ми и ме повлече през вратата. Тичахме по смълчаните улици преследвани от екота на стъпките ни. Все така валеше, вятърът ни блъскаше в лицата, дърпаше ни за косите, хвърляше в очите ни струи вода.
- Чу гласа й, нали?... Знам какво трябва да направим. Хайде! – поведе ме в тъмнината. Крачеше твърдо и уверено, от оная смазана от безсилие мушица нямаше и следа. Вървях след него воден от инстинкта на по - слабия, търсещият закрила. Вече не бях сигурен в нищо, случилото се приемах като кошмар, пълен с тайни и мистерии, от който се молех час по – скоро да се събудя.
Когато изкачихме хълма над гарата, спряхме да си поемем дъх. Гледах втрещен и не ми се вярваше, че такъв малък град има толкова голямо гробище.
Спуснахме се и нагазихме в калната алея. Намерихме маминия гроб. Бе обрасъл, неподдържан, грозен. Баща ми започна да скубе тревата. Ако не бе толкова зловеща, картината би могла да бъде гротескна.
- Идвах редовно първите три години – заговори той. – Всеки ден, всеки... Виждах те как пристигате с баба ти, чувах я как ти говори против мен... И знаех, че има право да ме мрази. И аз се мразех. Мразех се затова, че се усъмних в майка ти за нещо, за което нямаше вина. Пиех много, заинатих се... Тя не го преживя и нагълта хапчетата... След това, когато си отиде, осъзнах какъв глупак съм... И нямаше вече миг покой... Няма да имам и на оня свят... Проклет алкохол, проклета ревност!...
Гласът му – ридание, като да разяряваше тъмнината, от което тя ставаше по – гъста и настоятелна и алчно ни обгръщаше - до мига, в който щеше да ни погълне. Тресях се от страх, ледените струи шибаха настървено и ми се струваше, че бавно умирам
- Гледах те отдалеч как растеш... – нямаше милост към себе си той. – Радвах ти се скришом, отстрани. После... После, когато спря да идваш, спрях и аз... Ти, защото замина да учиш, а аз, защото бях осъзнал, че няма да си я върна. На човек не му ли засвидетелстваш уважението си приживе, после оплакваш сам себе си... Ходих, обикалях по света, исках да изчезна, да избягам, но от себе си не можеш да се скриеш...
Не спираше да вали. На светлината на една мълния видях баща си – изкалян, с раздрано сако, залитащ от умора, да гледа към небето. Простря ръце нагоре, разтвори длани, доближи ги и ги допря молитвено. Бях онемял от ужас. Земята под нас се тресеше, мътни потоци влачеха коренища и камъни, превръщаха се в буйна река, която заплашваше да ни отнесе. Но той стоеше там, до могилката, на мястото, където би трябвало да са краката на мама, като побит. И в този миг ми се стори висок. Исполинският му ръст закриваше хоризонта, дрехите му плющяха под напора на вятъра. Непоколебим. Грозен и неустрашим. Стихията се силеше насреща му, искаше да го смачка и отвее като хартиено топче, но той не помръдваше.
Не знам колко време мина. Но помня, че в един момент надвика бурята:
- Яно, тук съм! Ето ме! Сам дойдох, стига си ме търсила! Дойдох при теб за последно, с молба. От молитвите само една зная и от сърце ти я казвам – прости! Ако молбата ми не стига, ей я лопатата – копая още една дупка и лягам до тебе! Ако пък ми простиш, един ден ще се върна и ще остана завинаги. Но не сега.
Обърна се към мен и ме посочи:
- Това е синът ни!... Сам ли ще го оставим?... Ти решавай, Яно!
Дъждът изведнъж престана. Върбата сведе клони, отръска се и над главите ни се посипа звън. Вятърът се кротна, но като за последно раздуха облаците, показа се луната. Просветля. От земята се вдигаше пара, спрях да треперя. Гледах онемял лицето на баща ми, той гледаше към звездите. И сълза се спусна по бузата му. А може би така ми се струваше. Може би небето се оцеждаше преди началото на новия ден.
15.05.2010
Р. Романов
не се дава лесно...и сам на себе си е трудно.
Историята си я бива, разказвачо :)
Хубав да е денят ти
цитирайИсторията си я бива, разказвачо :)
Хубав да е денят ти
Трудно е човек да се освободи от греха си, но още по-трудно е да получи прошка, когато вече е много късно... Дано все пак е намерил успокоение на душата си...
Много хубав разказ, Романов!
Прекрасен ден желая!
цитирайМного хубав разказ, Романов!
Прекрасен ден желая!
mariani написа:
не се дава лесно...и сам на себе си е трудно.
Историята си я бива, разказвачо :)
Хубав да е денят ти
Историята си я бива, разказвачо :)
Хубав да е денят ти
ckarlet написа:
Трудно е човек да се освободи от греха си, но още по-трудно е да получи прошка, когато вече е много късно... Дано все пак е намерил успокоение на душата си...
Много хубав разказ, Романов!
Прекрасен ден желая!
Много хубав разказ, Романов!
Прекрасен ден желая!
че само веднъж мога да гласувам. Пишеш прекрасни разкази!
цитирайпоказал си го по невероятен начин - единственият истински Палач е собствената ни съвест. Тя е кошмарите, Тя е сенките, както и гласовете...Защото всичко, което правим в живота оставя следа. Някои следи не се заличават.
цитирайmonaliza121 написа:
че само веднъж мога да гласувам. Пишеш прекрасни разкази!
hope17 написа:
показал си го по невероятен начин - единственият истински Палач е собствената ни съвест. Тя е кошмарите, Тя е сенките, както и гласовете...Защото всичко, което правим в живота оставя следа. Някои следи не се заличават.
Безвъзвратно закъснялото разкаяние е безмислено, ако не можеш да простиш на себе си! И като изкупление - да направиш щастлив някой друг!:)
Не мисля, че всичко трябва да се прощава в името на децата, но разказът ти , както обикновено, поражда много размисли!:))
Беше удоволствие да го прочета!:)
цитирайНе мисля, че всичко трябва да се прощава в името на децата, но разказът ти , както обикновено, поражда много размисли!:))
Беше удоволствие да го прочета!:)
tit написа:
Безвъзвратно закъснялото разкаяние е безмислено, ако не можеш да простиш на себе си! И като изкупление - да направиш щастлив някой друг!:)
Не мисля, че всичко трябва да се прощава в името на децата, но разказът ти , както обикновено, поражда много размисли!:))
Беше удоволствие да го прочета!:)
Не мисля, че всичко трябва да се прощава в името на децата, но разказът ти , както обикновено, поражда много размисли!:))
Беше удоволствие да го прочета!:)
Привет!
цитирайpegas08 написа:
Привет!
поздравления!
цитирай
14.
miaa -
Много тъга присъстват в твоите слова, Романов!! По- често за съжаление! Ще чакам разказ с много хумор:))
02.06.2010 17:10
02.06.2010 17:10
Познавачо на човешката душа, благодаря ти за хубавите мигове. Радвам се, че те има! Някъде бях чела,че" Опрощението остава единствената пътека, по която се излиза от ада". Да прости човек на себе си и на тези, които са го наранили.Изцелението става в настоящето и за мен той е един свещен акт.
Назад ни дърпа не любовта, която не сме получили в миналото, а любовта, която не изразяваме в настоящето. Бог да те благослови!
цитирайНазад ни дърпа не любовта, която не сме получили в миналото, а любовта, която не изразяваме в настоящето. Бог да те благослови!
Надниквам при теб и чета " Баща" -викам си можеше да е майка.Преминавам към четене- "След седмица го изписаха от болницата. Известно време накуцваше, после се оправи. "
Развеселих се -казвам си ,тъкмо се връщам от болница накуцвайки като героя ,но ще се оправя .
И усмивката беше до там.
Тъжен разказ си написал човече .Пак един от твоите -просто си го можеш!:)
цитирайРазвеселих се -казвам си ,тъкмо се връщам от болница накуцвайки като героя ,но ще се оправя .
И усмивката беше до там.
Тъжен разказ си написал човече .Пак един от твоите -просто си го можеш!:)
ninariz написа:
поздравления!
iliada написа:
Надниквам при теб и чета " Баща" -викам си можеше да е майка.Преминавам към четене- "След седмица го изписаха от болницата. Известно време накуцваше, после се оправи. "
Развеселих се -казвам си ,тъкмо се връщам от болница накуцвайки като героя ,но ще се оправя .
И усмивката беше до там.
Тъжен разказ си написал човече .Пак един от твоите -просто си го можеш!:)
Развеселих се -казвам си ,тъкмо се връщам от болница накуцвайки като героя ,но ще се оправя .
И усмивката беше до там.
Тъжен разказ си написал човече .Пак един от твоите -просто си го можеш!:)
miaa написа:
Познавачо на човешката душа, благодаря ти за хубавите мигове. Радвам се, че те има! Някъде бях чела,че" Опрощението остава единствената пътека, по която се излиза от ада". Да прости човек на себе си и на тези, които са го наранили.Изцелението става в настоящето и за мен той е един свещен акт.
Назад ни дърпа не любовта, която не сме получили в миналото, а любовта, която не изразяваме в настоящето. Бог да те благослови!
Назад ни дърпа не любовта, която не сме получили в миналото, а любовта, която не изразяваме в настоящето. Бог да те благослови!
Болката е, струва ми се най-човешкото чувство...А когато чета този разказ...боли...
цитирайroza17 написа:
Болката е, струва ми се най-човешкото чувство...А когато чета този разказ...боли...
Все си причиняваме болка. Понякога - съзнавайки, а друг път - без да знаем.
цитирайinjir написа:
Все си причиняваме болка. Понякога - съзнавайки, а друг път - без да знаем.
Четох разказа няколко пъти днес....
И нищо не мога да кажа.Предпочитам да си го препрочитам и да си мълча...
цитирайИ нищо не мога да кажа.Предпочитам да си го препрочитам и да си мълча...
24.
romanov -
mileidi46 благодаря, че намираш време и за мен:) Не е нужно да казваш каквото и да е:)
02.06.2010 23:27
02.06.2010 23:27
mileidi46 написа:
Четох разказа няколко пъти днес....
И нищо не мога да кажа.Предпочитам да си го препрочитам и да си мълча...
И нищо не мога да кажа.Предпочитам да си го препрочитам и да си мълча...
Не само този,а всичките ги чета по няколко пъти!
цитирай Децата, които жадуват бащината обич и присъствие, а са лишени от тях, и надеждата, че някой ден ще я намерят...
Благодаря за този разказ, Румене...
цитирайБлагодаря за този разказ, Румене...
27.
romanov -
scarlety ах тии...;)) и аз се чудя защо имам такава огромна посещаемост, а то ти по няколко пъти се редиш на опашка:)))
03.06.2010 07:21
03.06.2010 07:21
scarlety написа:
Не само този,а всичките ги чета по няколко пъти!
Шегичка:))
Благодаря, че наминаваш:)))
lotos16 написа:
Децата, които жадуват бащината обич и присъствие, а са лишени от тях, и надеждата, че някой ден ще я намерят...
Благодаря за този разказ, Румене...
Благодаря за този разказ, Румене...
Болка.......Прошка......Сякаш буца е заседнала в гърлото ми ...
Четох го нянолко пъти !
Толкова хубаво разказваш...БЛАГОДАРЯ!:)))
цитирайЧетох го нянолко пъти !
Толкова хубаво разказваш...БЛАГОДАРЯ!:)))
ivankalilova написа:
Болка.......Прошка......Сякаш буца е заседнала в гърлото ми ...
Четох го нянолко пъти !
Толкова хубаво разказваш...БЛАГОДАРЯ!:)))
Четох го нянолко пъти !
Толкова хубаво разказваш...БЛАГОДАРЯ!:)))
отдавна не съм чела нещо толкова истинско и стойностно...Прочетох го два пъти...
Благодаря ти !
цитирайБлагодаря ти !
stela50 написа:
отдавна не съм чела нещо толкова истинско и стойностно...Прочетох го два пъти...
Благодаря ти !
Благодаря ти !
"На човек не му ли засвидетелстваш уважението си приживе, после оплакваш сам себе си"
можеше да го четем, дори да не бе написано,
но сега вече го четем не заради това, а заради подробностите, които си сложил в цялата сложна 4мерна картина - Майстор си!
цитирайможеше да го четем, дори да не бе написано,
но сега вече го четем не заради това, а заради подробностите, които си сложил в цялата сложна 4мерна картина - Майстор си!
razkazvachka написа:
"На човек не му ли засвидетелстваш уважението си приживе, после оплакваш сам себе си"
можеше да го четем, дори да не бе написано,
но сега вече го четем не заради това, а заради подробностите, които си сложил в цялата сложна 4мерна картина - Майстор си!
можеше да го четем, дори да не бе написано,
но сега вече го четем не заради това, а заради подробностите, които си сложил в цялата сложна 4мерна картина - Майстор си!
Но ти благодаря, че намираш време и за мен ( да ме четеш)
:)
И всеки път съм учудена, като малко дете ,
че откривам още и още теми за размисъл.
Невероятен разказвач си.
Рисуваш с думи.
Картините ти са вълшебни за мен !
Но във вълшебствата откривам и откривам...
Благодаря ти !
цитирайче откривам още и още теми за размисъл.
Невероятен разказвач си.
Рисуваш с думи.
Картините ти са вълшебни за мен !
Но във вълшебствата откривам и откривам...
Благодаря ти !
sevdabg написа:
И всеки път съм учудена, като малко дете ,
че откривам още и още теми за размисъл.
Невероятен разказвач си.
Рисуваш с думи.
Картините ти са вълшебни за мен !
Но във вълшебствата откривам и откривам...
Благодаря ти !
че откривам още и още теми за размисъл.
Невероятен разказвач си.
Рисуваш с думи.
Картините ти са вълшебни за мен !
Но във вълшебствата откривам и откривам...
Благодаря ти !
познаваме се и с болката, и с прошката, но те пак не ни пожалиха и като Исус разпънаха ни пак на кръст, защото имаме сърца човешки...
цитирайcompassion написа:
познаваме се и с болката, и с прошката, но те пак не ни пожалиха и като Исус разпънаха ни пак на кръст, защото имаме сърца човешки...
Поредната, редовна доза истинско удоволствие!
Благодаря!
цитирайБлагодаря!
totoni написа:
Поредната, редовна доза истинско удоволствие!
Благодаря!
Благодаря!
Това което бих казала, ти вече си го казал в разказа. Ще си позволя да те цитирам "...На човек не му ли засвидетелстваш уважението си приживе, после оплакваш сам себе си..."
цитирайспасението не е в алкохола... той само замъглява съзнанието, мислите избледняват, забравяш за всичко и болката изчезва...
но когато действието на алкохола отмине - идва жестоката действиетелност...
малко се пообърках от единствените числа в родната граматика, чрез които отразяваш героите си... но предполагам, след по-задълбочен прочит, това объркване ще отмине...
а разказа е интересен, както всички други, които си писал досега :)
цитирайно когато действието на алкохола отмине - идва жестоката действиетелност...
малко се пообърках от единствените числа в родната граматика, чрез които отразяваш героите си... но предполагам, след по-задълбочен прочит, това объркване ще отмине...
а разказа е интересен, както всички други, които си писал досега :)
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
Блогрол
1. http://blagab.blogspot.com/проза, поезия, изкуство
2. http://liternet.bg/
3. http://www.slovo.bg/
4. http://litclub.bg/
5. СтърШелЪ
6. Балкани
7. Фантастика
8. kulturni-novini
9. Кино
10. От всичко
11. Народна библиотека
12. друго
13. Театър
14. Моят блог с НЕПУБЛИКУВАНИ РАЗКАЗИ
15. http://literaturensviat.com/
16. http://xenos-bushcraft.com/blog/
2. http://liternet.bg/
3. http://www.slovo.bg/
4. http://litclub.bg/
5. СтърШелЪ
6. Балкани
7. Фантастика
8. kulturni-novini
9. Кино
10. От всичко
11. Народна библиотека
12. друго
13. Театър
14. Моят блог с НЕПУБЛИКУВАНИ РАЗКАЗИ
15. http://literaturensviat.com/
16. http://xenos-bushcraft.com/blog/