“…Още в люлката с робски присъди засенени са детски лица”

 

Оня ден пътувам в автобуса и случайно дочувам разговор. На седалката пред мен са седнали двама пенсионери и четат забравен вестник, коментирайки на глас. Няма как да си запуша ушите, нито къде другаде да се изместя, а и разговорът им ми стана интересен. Помислих, че и друг някой може да прояви интерес към него, тъй като съдържа част от решенията за излизане от кризата. Или мен поне така ми се стори. Затова го и предавам тук без съкращения.

- Като прочетеш вестника, не го изхвърляй – каза единият от мъжете, чийто вид на клошар се подсилваше  от избелелия бежов шлифер, навлечен върху прояден от времето вълнен пуловер в неопределен цвят, с изобразени на гърдите пет олимпийски кръга и надпис “Олимпиада 80”. На главата си носеше старомодна филцова шапка с оръфана периферия и втъкнато в нея парче от перо.

- Продавам бмв тройка…-  мърдаше устни другият, облечен в също стар, но доста позапазен балтон, в излиняващо тютюнево, който, съдейки по навитите ръкави, му беше доста голям и неудобен за носене, стоеше полупразен, като окачен на раменете за ужас на крехката му снага. Бледото му лице с няколко дневна брада бе украсено с очила в рогови рамки, чийто диоптър явно бе недостатъчен, защото мъжът присвиваше едното си око отдалечавайки и приближавайки подскачащата страница за да фокусира буквите.

- Тройка ли? Аз моето москве не си го сменям за нищо на света.

- То твоето москве кой го брои за нещо, та да го сравняваш с кола? А и да ти кажа, светът не се интересува никак от него. – отговори интелигентът.

- Така ли! Хайде намери ми тогава в тия обяви да се продава поне един Москвич! Хайде де! – Огледа натъпканите, смазани, останали без дъх, стоящи на един крак или висящи, подпрени на плещите на околните и напук на гравитацията пътници и добави - В това москве, ако искаш да знаеш, триста кила дини съм карал, четири щайги с буркани зимнина и половин опърлено прасе.

- А в багажника на БМВ – то можеш да събереш двама, и то едрички длъжници, цели, без да се налага да ги пърлиш и разфасоваш.

- Можеш, чушки. Айде не ми го хвали! Осем на сто ми гореше москвето, а подир БМВ – то трябва цистерна с бензин да закачиш, за да си идеш до село. Ако пък решиш ремарке нещо да тегли, харчи като ЗИЛ.

- Какво село бе, алоу! Ти в кой свят живееш? Кой ти ходи вече на село, че и ремарке да мъкне? Ми че то сега по селата само празни къщи и полуживи баби останаха. Какво ще товариш в това ремарке, цигли ли?

По пътеката незнайно как се бе приближило седем – осем годишно момиченце, русата му главица любопитно надзърташе изпод мишците на едър мъж, а синьото на очите му красеше луничавото й, бледо личице с чипо, потрепващо смешно носле, което се мъчеше да улови всички аромати носещи се из рейса.

- Ако не са ги окрали и тях…

Мъжът, който дремеше подпиран от тарапаната се размърда. Сигурно се обръщаше на сън на другата страна и едва не задуши момиченцето, което изписка като недоволно врабче и гневно, с малки юмручета забарабани по масивният му гръб.

- Ех, като рече село, че се сетих преди какви села бяха! Картинки! Шарени къщички пълни с народ, оборите с добитък, на двора играят дечица ( тук Русолявка спря барабанният си огън върху мъжа и се заслуша с интерес)

- Училища имаше – добави интелигентът - детска градина, лекарски кабинет, и поща …И цветя, много цветя. Пред къщите цветни лехи, в градината цветя, по пътеката за градината пак цветя…

Автобусът, стар и раздрънкан, като спомените им, нацели дупка и изскърца с цялата си двутонна немощ. Подът хлътна рязко, двигателят задавено пропусна няколко такта, настана миг затишие, през което всичко продължи по старому, по инерция и безвремието не направи никому впечатление. Мъжът си похъркваше, птици и облаци зад прозорците се рееха из простора, само откъм шофьорското място долетя псувня, но това не беше повод за тревога, отдавна майката бе станала главно нарицателно и бе думата, която най-често се споменаваше в съвременния език, а когато и подът зае предишното си хоризонтално положение и изхърка скоростния лост, боботенето възвърна уравновесения си ритъм и всичко се успокои.

- Като дойдеше празник, като се съберем под асмата, челяд, гости, музика, ей как ми се пълнеше душата – замечтано бърбореше филцовата шапка. Дори толкова се улиса в спомени, та в рейса се понесе миризмата на пържени кюфтета, печено агне, ухаеща пита и домашна баница с много сирене…

- И ракийцата! Каква ракия правехме, ех! Жълта, мазна, досущ олио. Пиеш, пиеш, а ти се иска още… А виното! Наливахме по тон. Червено до кръв, тънко ухае на билки и ябълка, искри в каната… Наливай и пий! И в града да пратиш има, и за съседите да ги посрещнеш, и за събора та чак до новото…

- Улиците вечер пълни с млади хора, в читалището няма място, площада облян в светлина…

- Подухва ветрец откъм планината, жабите в гьола подхващат едни песни, чак и луната се спира захласната…

- Ех!... Започвам да си мисля, че сме живели в приказка…

- И аз!...

Русолявка се бе доближила плътно. Положила ръчици върху облегалото на седалката, наклонила главица и подпряла брадичка върху тях, тя имаше усещането, че е вече част от тази приказка. Мигаше ситно с огромните си клепки, синьото на очите й просветваше между пърхането им, като нощното ясно небе, към което се бе устремила красива пеперуда, а луничките по лицето й бяха милионите звезди. Откъм  реката долиташе нестройният хор на кекериците.

- Оня ден например, там, дето нощуваме, срещу МОЛ -а, през нощта не можах да заспя от студ в тоя кашон, та станах да се поразтъпча. На витрините изложени телевизори, денонощно включени. И дават реклами. Та се загледах...

- Не гледай реклами, вредно е.

- Така е. Кисело мляко. Едно най-обикновено кисело мляко и то, дето …

- През ръцете ми тонове са минали прясно, толкова съм издоил през годините…И какво за киселото…?

- И ми го хвали една хубавица: ” Само с 1 % масленост, само за 0.99 лв”

- И таз добра! Че какво му е за хвалене?

- А де?! То не е ли да си направи един пръст каймак отгоре…И да си го намажеш на филия…Без грам вода, чисто и натурално! Децата когато бяха малки, поне си отядоха.

- Е, то затова сега пък техните деца ще се радват на 1 % масленост…

- Абе не е заради това. Млякото си е същото, ама…

- Не е, знам. От литър мляко сега правят кило сирене и десет кисели. Отделно се мъчат да бият и извара.

- Айде бе! Чак пък толкова…

- Какво “хайде бе”! Останалото е химия!

Интелигентът погледна през прозореца. Момиченцето проследи погледа му и мигом съжали. Там нямаше кисело мляко, а мръсни, неразтопени преспи и огромни локви, в които се давеше небето. И пеперудата, оная красивата, бе изчезнала. Вместо нея, от близкия билборд нахакано гледаше полугола хубавица, яхнала огромно колело на късмета, заобиколена от ухилени мъже стискащи кесии с пари.

- Мръсници!

- Печалбари…

- Според мен рекламите за хранителни продукти трябва да се забранят със закон. Рекламира се нещо, от което нямаш нужда, за да те излъжат да си го купиш, а не продукти от първа необходимост.

- Политици! – прихна съседът му по седалка и за миг, пред погледа на Русолявка се появи засмяна пеперуда.

- А не! Айде няма нужда! Те достатъчно се саморекламират на всеки четири години и то с народна пара. До гуша ни е дошло и от тях, и от петъците им на излагация в  национален ефир.

- Ами те и без друго са ненужни? Нали каза, че…А защо не на рекламите за хранителни продукти?

- Как защо, Иване? Народът скъсан. Събира стотинки за хляб. Те взели да показват маси обсипани с луканки, трапези  с печени меса и филета, изобилие от ястия… Кажи ми, как защо? Срамота е! Пир по време на чума! А ако ще рекламират глава лук, нерафинирано олио и сол, народът и без друго това яде…Тогава какъв е смисъла?

Русолявка усети нервен тик в стомахчето си, прокуркаха червата й, отново я обзе онова гадно чувство на вечна полуситост, което песните на жабешкия хор и пъстроцветната пеперуда я бяха накарали за миг да забрави. Но бе свикнала вече, отдавна неутолимият глад се бе превърнал в неин приятел, с когото деляха студеното легълце вечер, пред пълният с лакомства телевизионен екран. И не че мама не се стараеше, напротив. Работеше на две места, но надницата бе мизерна, не й плащаха редовно, а баща й бе болен…

- Да-а-а... – тъжно поклати глава интелигентът. - Да си ги пускат в специални телевизионни канали, само за богаташите.

- Той богатият няма нужда от реклами. Нали са негово дело. Да не мислиш, че си храни семейството с въздух? Но благодарение на въздуха прави пари. Ти можеш ли така?

- Тц!… Аз мога да науча на “А, Б, В…” ей това момиченце тук, знам наизуст Илиадата, рецитирам Ботев, Вапцаров…

- Кой ти слуша днес стихове! Илиадата храни ли те сега? Или Ботев?

- И…много обичам храната. Ти обичаш ли я? И на филия със свинска мас съм доволен (Русолявка сбърчи недоволно носле, замириса й на огранено). Ама сега… Бе тъй както гледам, прав ще излезеш, май никак няма нужда от тия реклами.

- Нещо повече - вредни са за хората. Колко му е, причернее ти от глад, тупнеш някого, вземеш му двата лева от джоба и...Престъплението готово!

   Събеседникът му се размърда в седалката си и завря нос в ситния шрифт на вестника. След малко продължи, говорейки най-вече на себе си:

 – А пък, на който му домъчнее много, може ей тъй, да мине покрай витрините и да погледа. Нали? Само да погледа, какво толкова…

- Да! Както Хитър Петър “попивал” с  хляба си от аромата на печените наденичките на богаташа.

- А-а-а! Да! Като в оная приказка! Да! Ама не бяха наденички, а пържоли…

- Както и да е. Избърши се, че ти прокапа мустака. Само че те и на това ще сложат данък!

- Да бе! – неволно потри с опакото на дланта си устата и премлясна.

- Да я! Както са я подкарали, и въздухът скоро ще обложат.

Рейсът друсна в поредната дупка и двамата си сблъскаха главите.

- Стига с тия обяви бе, очите ти не изтекоха ли!

- Е, какво да чета? Път до Крайната още много… После и на обратно. И така, до вечерта в кашона…Бррр!

- Аз бих препрочел “Война и мир”, или “ Ку вадис”

- Е нали ги изгорихме зимата, че по-дебели… Поне ръцете си посгряхме…

- Каква библиотека имах, като се сетя само…

- Представям си, щом осем години вече успяваш да устискаш до пролетта…

- Свърши ли с вестника? Да не го изхвърлиш! Аз от тая тънката, цигарки ще си свивам.

- Какво?

- Ами книгите са с гланцирани листи и не стават за пушене.

- Ти знаеш ли колко скъпа хартия е това? Знаеш ли как се произвежда, колко дървесина е отишла, а дървесината е кислород, полезна е за планетата в глобален мащаб…

- Сега не ми се мисли толкова глобално. Мисля си коя кофа днес да преровя…

- Идиот!

- Достоевски ми е любимец.

- Не, ти си идиот!

- Може и да съм идиот, но знам как да излезем от кризата.

- Ха - ха! Лъжеш като… политик!

- Не ме обиждай! Аз до сега нищо мръсно не съм ти казал! – облегна се в седалката и доволно произнесе.-Смей се ти!Но аз ще помогна на държавата да излезе от кризата.

   Русолявка наостри розово ушенце и се примъкна още по-близо. Само да чуеше как и веднага при мама ще изтича, а тя ще каже на Господин Работодател, може и заплатата й да повишат, но по-важното е, че ще излезем от Кризата! Какво по-хубаво от това! Тя така и не беше я виждала тая Криза, но мама каза, че когато нямат парички за наема, за лекарствата на тате и за храна, това е Тя! Безцветна, тиха и стаена дебне на всяко гише и каса за плащане, дори вече присъства и във всички кошмари на децата. Отдавна никой не ги плашеше с Дядо Торбалан или Баба Яга. Отдавна…

- Това сънува ли го, или Баба Ванга, лека й пръст, ти се яви с готово решение? – изхихика добродушно филцовата шапка.

- Социалното министерство няма пари за пенсии, нали така?

- Така казват. То те за нищо нямат пари вече. Но молове строят. Чудно ми е, за кого?

- Моловете не се строят от министерството. Сега се канят да орежат пенсиите на пенсионерите и на инвалидите.

- Стига бе! Е, грях е да се родиш в такава държава. Все едно, че аз искам да остарея!? Или инвалидът е искал да се разболее, за да взема някакви си мизерни сто лева? Кой ти го каза това!

- Вестникът! Е тука пише, ама ти четеш обявите… Грях е, че сме се родили роби. Човек се ражда свободен, но при нас са объркани понятията. Щото аз, да ти кажа, ако се родя отново и имам право на избор, пак бих се родил българин. Но не роб!

- Без да се замисля, и аз така казвам!

- Чуй ме сега! Казах ли ти, че имам идея!... Взех да забравям нещо…

- О-о-о, айде моля те! Ония умници, дето хрантутим  в Парламента не могат да го решат, та ти ли, един обикновен бивш селски даскал…

- Така е, защото те никога не са били бедни! Никога не са си лягали без да са сложили троха в устата си, ако не им  препоръчано за диетата, без да знаят ще осъмнат ли на утрото, или колата за смет ще изрине останките им оръфани от бездомни псета,  не са ровили в контейнери за парче клисав  хляб или полупразна консерва, не са се били с кучетата за обелка от салам, не са обличали изхвърлени  дрехи, не са им подрязвали крачолите и ръкавите, не са си продавали или по-лошо, не са си горили книгите, за да се стоплят през зимата и да оцелеят. Сит на гладен не вярва…

- Така казано, доста мрачно ми прозвуча…

- Къде излъгах? Ти си продаде жилището, защото четеш много вестници и заради пустата телевизия.

- Да бе!

- Ако не бе приел призивите на правителството за съживяване на родното производство, да си накупиш машини, направиш цех, заборчлееш и със заеми, още щеше да си имаш панелката. И за какво? Повярва им, нали? Щото си патриот. Е, тъкмо да ти тръгнат нещата, охлабиха границите, нахлуха контрабандни стоки, дето килограма им е за по един лев и твоето производство умря. С него и ти. Но никой не ти даде нов шанс, банките си търсеха парите. И айде всичко ресто обратно, само че на половин цена, и едва се отърва от мутри и събирачи на дългове. Е, сега си свободен, но си на улицата. Жив мъртвец, това си ти! Да живее демокрацията! Децата избягаха в чужбина, защото тук работа няма, а и според министъра, Европейския съюз е свободен пазар на труда. Махайте се и си чупете главите, тъпаци.

- Опустя ни държавицата, еййй!

- И още ще опустее. Това им е целта. Страна от третия не, ами от тринайсетия свят да сме, а българинът да е човек за ишлеме, без самочувствие и родина, а ако може да се забрави и от историята, че е съществувал изобщо, както се опитват да ни накарат да забравим своята, най ще е добре. Евтина работна ръка. Безмозъчни. Какво като си си дал живота в изграждането и опазването на същата тая родина? Днес тя не те иска. Паразит си, нямаш права, млъквай и умирай! И по-тихо там, в канавката!

- Не тя, а те…Те не ни искат…

-… Няма права! Вместо да задържат хората тук осигурявайки им препитание и достойно съществуване, убиват ни с данъци, повсеместна мизерия, престъпност, корупция. Прокуждат ни.

- Иване, а по-тихо, а! Целия рейс тебе слуша.

- Нека слушат! Демокрация е! Ти да не мислиш, че те разсъждават по-различно от нас? Такова не е било и по турско бе! Орязват пенсиите! Данък върху заплатите на ония пенсионери, дето все още мърдат, данък и върху инвалидните пенсии, които са толкова големи, че…Срам ме е, мамка му!

   Автобусът монотонно бучеше по нанагорнището, най-трудната част от прехода, който сякаш нямаше край и на който се бе родил и явно му бе съдено да издъхне на път към заветната спирка. Веднъж да стигнеше там, щеше да отдъхне замислен върху думите на бившия даскал.

   Русолявка раздвижи изтръпналата си ръчица, но колкото и да я тръскаше, кръвта не я съживяваше и тя падаше като отсечена вейка до тялото й. Дори се изплаши за миг, че може да остане инвалид…

- Май пак ще вали – гледаше потъмнялото, без нито една птица небе, филцовата шапка.

- Съвсем сериозно, имам идея как може да се оправят нещата. Във всеки случай няма да станат по-зле.

- Ще я споделиш ли? – без желание за спор запита спътникът му.

- Да! Да вземат всички мъже в пенсионна възраст и инвалидите без първа група да ги направят войници!

- Моля!?

- Ами да. Виж в колко умиротворителни мисии участва страната ни. В Тантаганистан, Маншетия, Папатагония. Дето не ги и знам къде са на картата, нито какво майкината си дирят наши войни там.

- Абе ти си луд! Там ходят млади, здрави мъже…

- Ами грешка е. Тия млади, здрави мъже, не са служили в истинска армия. Армия с дух и дисциплина. Както когато служихме ние с теб и бяхме готови да дадем живота си за идеали. За Родината!

- Ех, идеали…

- Идеали я! Тия там отиват за пари. Вместо тях да пратят нас, а ония да се върнат при семействата си.

- И какво - да се наредят те на опашките за безработни ли? Човече, това е безумие!

- Безумие е воденето на войни, мен ако питаш, но от как свят съществува са се водили. Да наемат пенсионери, във всички случаи издръжката им ще е поне десет пъти по-малка от на професионалните войници. А и без това гледат как да скъсят живота им, нека им дадат шанс поне да го направят с достойнство!

- Достойнство…

- Да! Да не мислиш, че ще трепнат пред врага? Ръцете може и да потреперват, очите може и да сълзят, но бъди сигурен, че сърцата няма. Само да им дадат шанс да се жертват за кауза.

- Родината, ех!…Родина!

- Звучи красиво, нали? И гордо! Бих умрял и сега за нея. Бих застанал под знамената, бих!

- Пък и врагът, като ни види такива...

- Няма враг, приятелю. Човек сам си създава врагове, когато му омръзнат другите игри. Само играта на война не му е омръзнало през вековете. Ама защо да си отиват бадева млади момчета? Същата работа ще им свършим ние. Войните отдавна не се решават на бойното поле. А и държавата е в криза. Трябва да й се помогне. Ти да не би да имаш друга, по- добра идея?

- За съжаления нямам. Твоята ми хареса. И аз идвам да се запиша. Само да прескоча до в къщи да си взема хапчетата за кръвното и очилата.

- А аз таблата.

- Чудя се, тия, новите пушки, дали са с оптичен мерник, като по филмите…

- Няма да липсваме, дори и на родината няма да липсваме, защото хем ще й отпаднем от харчовете, хем ще сме на предните й линии.

- В тоя момент е важно ти да я чувстваш такава, а не мащеха!

- “На бой отиват само старците”

-Абе аз веднъж да докопам автомата, ще видиш едни старци!

- Ха ха! Време е да им покажем, че още не сме за изхвърляне!

- Ела да те прегърна… Ако с мен се случи най-лошото …

- По-полека де, мечко! Стискаш като едно време. Нищо няма да ти се случи бе! Черен гологан не се затрива.

- Айде, не се затрива… Да вървим, че както са я подкарали с тия здравни реформи…

- Не е срамота да свършиш насран под вражи огън в окопа. Срамота е да си жив и да нямаш пари за тоалетна хартия.

- Те я раздават безплатно, но само срещу бележка от общината, че си ял…

- Ха-ха-ха!

 Веселите старчета се загубиха в тълпата. Отказаха да останат на последната спирка. Предпочетоха да продължат по пътя, където й да ги заведе той. По-страшно, нямаше накъде.

   Автобусът бе празен. Шофьорът и той се бе омел. Наближаваше пенсионна възраст и сигурно е тръгнал след непознатите. Само Русолявка чоплеше замислено кожата на една от седалките с пръстче и се питаше:

- Коя ли инвалидна група е тате? И има ли изобщо такава?

А вие? Бяхте ли в този автобус? Или ви предстои да се качите?

 

Р. Романов

17.03.2010

друсаше ме много, но по ме друсаха думите на старчетата. И отекваха като камбани ударите на истините. Моите поздравления - за мен това е едно от най-силните ти творения, история на живота.

Това е животът ни, труден и неблагодарен!
Дано дочакаме по- добри времена, надеждата умира последна!
Поздрави, Романов!

Iska mi se da grabna pu6kata...
onazi bez opti4aski mernik..i da karam nared...
ne mi se govori ve4e...

на последните 20 -50-60 години си направил! Механите са нам тесни... Като няма механи и селския рейс става. Българи - юнаци ;-)))

Страхотен истински разказ, поднесен по твоя уникален начин...
Благодаря!

Въпреки действителността, която ни заобикаля и която толкова добре си описал, твоите герои успяват да намерят сили и да се шегуват...
Поздрави и от мен, Romanov, за хубавия разказ!

Поста е чудесен!
Все се надявам, че освен тия "старци" да има и млади хора, които да са готови да изразят позицията си.

Аз съм вътре от рождение! :)
Само 2 думи ще ти кажа:
Голям си!

Според мен почти няма човек в България, който да не се е возил на този автобус по едно или друго време. А които не са още, кой знае дали няма да им се наложи...

Вие сте талант, а дъртите гаврошовци много добре разбират политиката и могат да са достойни съветници на управляващите.
Написаното е вярно и въпреки това, могат да ви обвинят в лъжа... толкова помия се изля и най важното селото е в разруха, транспорта - със спукани гуми... а ние оцеляваме някак си...С най малки пенсии днес е интелигенцията от онова време, защото не са от предния отряд на работническата класа и плащаха заплати наполовина от работническите
Социализма рухна, защото не разбра смисъла на умствения труд. Издигна лозунга за сърпа и чука и си повярва, че той е създателля. Сбърка рутинността с творчеството... вместо патент и права на творците замазва очи с авторско свидетелство и парички. Капитализмът не е давал пари, а право на твореща да внедри и само той да произвежда и продава изделията и проектите.
Но... заради това неразбиране социализмът се изчерпа, рухна поради липса на конкуриращи се идеи.
Запустяват вече и градовете, заради гурбета. Няма приемственост, Няма индустрия, няма къде младите нито в града нито на село да добият опит от по възрастните, да поемат щафетата на труда
Спечели временно и Запада, като ни направи свой пазар и забави кризата си с две десетилетия. Ние се превърнахме в маркетиада,
Качество на храната у нас и в Европа: Вик на емигрант
Ей, всичките многознайковци относно ракията, некачествената храна и оцветителите, само ще ви кажа едно-от доста време живея в Германия и да знаете, тук храната НИКОГА не е била толкова качествена като в България. Тук АБСОЛЮТНО всичко е наблъскано с консерванти и химия, единствено значително по-скъпите продукти са сравнително изчистени от боклуци! Аз затова купувам само скъпи хранителни продукти, защото имам доста познати с развалени стомаси и други болести! Така че още един път пиша до тези, дето много знаят и вечно се оплакват: Поживейте няколко години в чужбина, после ще видим къде храната е вкусна и качествена, тази в България или онази в ЕС?! Тогава ще замълчите и дано пък не започнете да ревете, как сте заболели от европейската храна!

Отново впечатлена!:)
Просто Оригинално!

както и предишните, но тука се повозих и на автобуса, дето започва от крайната спирка на трамвая, който е продължение на дупката за последна спирка на метрото:))))

Просто си велик!

и откровен до бруталност поглед върху действителността ни..."Веселите старчета" са достатъчно красноречиви, едва ли има какво да се добави след думите им...остават само размислите...
Добро утро, Румене, беше удоволствие за мен да те прочета на спокойствие...а ти знаеш какво мисля за таланта ти, нали :) така че просто ще ти кажа- не спирай да пишеш откъртващи душата истории...има кой да чете :)))) Слънчев ден, отвън и отвътре ти желая :)

:))

Честита пролет, Романов! Искам да ти пожелая много щастие и късмет!
Слънчеви и успешни дни:)

и този, който не е успял да се приспособи към новите дадености, и този, който дръзко е опитал да промени себе си, за да успее.
виж за момиченцето определено има надежда, дори да звучи много тъжно, не е отчайващо:); малко по-различни са за мен неговите мисли/ поне тези, които аз дочух:)/. С глада се свиква, той е страшен само, когато не го познаваш; но наистина много по-страшно е да виждаш, че ограбват надеждите ти /когато порасте ще й стане още по-тъжно, защото вече ще види лицата им - посредствени хора, с посредствени души, често и примитиви:) / А сега, сега просто ще се прибере вкъщи и ще попита майка си"А, защо ти си още тук, мамо. Виж как леля Пенка замина за Италия и това лято ще ходят на море"

Честита Пролет, Румен Романов!
:)

[quote=kundalini]и този, който не е успял да се приспособи към новите дадености, и този, който дръзко е опитал да промени себе си, за да успее.
виж за момиченцето определено има надежда, дори да звучи много тъжно, не е отчайващо:); малко по-различни са за мен неговите мисли/ поне тези, които аз дочух:)/. С глада се свиква, той е страшен само, когато не го познаваш; но наистина много по-страшно е да виждаш, че ограбват надеждите ти /когато порасте ще й стане още по-тъжно, защото вече ще види лицата им - посредствени хора, с посредствени души, често и примитиви:) / А сега, сега просто ще се прибере вкъщи и ще попита майка си"А, защо ти си още тук, мамо. Виж как леля Пенка замина за Италия и това лято ще ходят на море"

Честита Пролет, Румен Романов!
:)

Дедите ни са умирали за тия земи, дето днес пустеят. А й кой твърди, че новото е по добро от старото? Лудите! Айде стига! Пусни питомното, па гони дивото...
Честита и на теб!
:)

отекват като в безлюдно планинско дефиле....
Гласът на хората не се чува, това, което ме вълнува и искам да го кажа остава неразбрано от днешните хора....
Днес хората говорят с друг език - езика на рекламите , на модерните изрази и на нищонеказването....
Всички тези приказки остават разбрани само от нас (старците, преживели доста)...
Колкото и да се напрягаме оставаме с нашите мисли и идеи във въздуха , а действителността (за съжаление) е съвсем различна...
Няма да казвам какво властва в тази действителност, но както казва Вазов:
-"Отникъде взорът надежда не види...."
Защото нишката е скъсана , образование, възпитание, чувство за отговорност и др.
Благодаря, за напомнящия материал...

Действителността е такава, каквато е. Не търся вина, не търся причини - всичко това е всеизвестно. Опитвам се да покажа на ТЯХ какво сме НИЕ. Защото това е, което не се вижда! Опитвам се и да събудя някои...
На теб и жена ти - благодаря!

Слепите и глухите, и заспалите - не чуват, не виждат, не усещат.

Четох, препрочетох, тъжно-горчиво ми стана... Докъде се докарахме - да не можеш достойно да завършиш пътя си...
Намерил си сили и да се пошегуваш... :)
Поздравления, приятелю, и честита пролет!

Честито Благовещение! Бъди благословен, Романов!
Нека тази прекрасна дарба, която притежаваш , да проявяваш с блаженство и упование! Да радваш , а силата на словото да се лее, като хубава българска песен:)))

Много ме впечатли коментара на zaw12929.