на маля 

Измуча кравата и побутна с муцуна порутената портичка на обора. По циментираната пътека към градината покапаха листа и вятърът ги подгони към лехите. Баба Тона потътри крака през прага и старческият й взор се опита да пробие настъпващия мрак. Навън бе пусто. Някъде излая куче, последва го второ. Селото заспиваше уморено от веселие. Старицата влезе в коридора и се почуди дали да заключи.
  - Ако си дойдат, няма да ги чуя – и превъртя обратно ключа.
Отшумял бе празникът, но така си и останаха неначенати баницата, тиквеника, пълнените сърми. Не си дойдоха синът и снахата от града. Годините самота й подсказваха истината, но майчиното сърце не искаше да вярва. "Я работа са имали, я децата са нещо нефеля...“

 Надеждата, крепила я цяла година, топлеше и сега, въпреки нощния хлад. В обора кравата издрънча синджира, беше й насипала зоб, но търсеше ласката на грижовната й ръка.
- Ех, Дойке, няма ги още... Ама сигурно сутринта, по ранината ще пристигнат. Е, та може ли да не си дойдат?...Ти май не ми вярваш…
Замислено преживяше добичето, а очите му - добродушно - тъжни, гледаха самотната стопанка с няма печал.
  - Ще дойдат, Дойке, ще видиш.
Заизкачва стъпалата с пъшкане. Прясно варосани, те белееха като дълбока пряспа в краката й. Бутна вратата и влезе. Дебелият жълт котарак лениво се прозя и изви гръб в дъга.  На възглавницата й спеше, когато я нямаше.
  - Де, поразнико, де! 
  Баба Тона потърси кибрит и запали кандилото. Червеният, пушлив пламък зацърка нерешително и разлюля мрака в стаичката. Мебелите и предметите, придобили нереално уголемени сенки, сякаш се разместиха. Тя се прекръсти и уморено се отпусна на кревата. Възлестите й, попукани ръце, заровиха пръсти в козината на котарака. Насълзени, очите й потърсиха малката фотография на стената.
  -Драгане, Драгане! Втора зима става, все чакам...А днес да дойдат, а утре... Няма ги...Ти си замина, скри си главата, пък аз...
 Недоизказана, мъката натисна гърдите й. Баба Тона пресегна, та издърпа фитила и доближи снимката до светлината. Мъжът й я гледаше строго от пожълтялата фотография, а очите му говореха: „ Не унивай, старо! Що ревеш сега? Мигар си последната самотница на тоя свят? Я колко народ измря. Милостив е Господ, ще прибере и тебе.“
 Две години стана, откак го донесоха от строежа, в една каруца. Стената, дето зидали, се бе съборила върху му. Яка душа имаше Драган. Във войната бе участвал, в плен бе попадал, измъчвали го, избягал. Сега пак се бунтуваше, хапеше безкръвни устни, въртеше страшно очи и псуваше техника, че му бил грешен чертежа. Доведоха фелдшера, в града искаше да го откара с линейката, ама не даде. „Тука,- вика – искам да умра. Инак няма отърване от вас. Саде, отворете малко джама, че душно“
Три дни се мъчи - стена, мята се. На третата вечер скочи изведнъж, изправи се в кревата вирнал нагоре глава, закани се с юмрук и изпопържа грозно. Сетне се тръшна омаломощен в постелята. Премазаното му тяло се изпъна за последно, спазъм го разтърси и изпружи нозе.
   Тъй и не можаха очите му да затворят. Погребаха го по обяд, на следващия ден. Синът си дойде с колата, застана до главата му, поседя. Преди да го спуснат целуна студеното му чело, не дочака барем кръста да побият, отпраши за града. Такъв си беше Симеон – тъгата си на показ не вадеше. Корав като баща си. Инат като него.
    Баба Тона остави плетката, изу вълнените си чорапи и разтри с газ изтръпналите си нозе. Синът лекарство беше й купил, по човек го проводи, но свърши отдавна, а и той не идеше...
  Тогаз, когато погребваха Драган, цяла нощ кандилото гасна. И масълце му долива, и фитила сменя, но не би... Капна му капка винце, разгоря се. Попът сетне й каза, че туй били греховете му. Колкото пъти е гаснало, толкова гряха са му опростили.

   - А, дано, Боже! А дано! - молеше се тя тогава. За винцето не спомена. Обичаше да си попийва Драган, туй му беше то. Инак грехове нямаше. Ама попът щом тъй рече...
  Легна старицата, придърпа завивката. Потрепери. Захладняха вече нощите. Котаракът се промъкна върху краката й, сви се на кълбо, замърка. Вятърът изтропа в прозорците, болезнено простена старата круша и презрелите плодове с плясък покапаха. Зимници им викаха, Драган много ги обичаше – отвън зелени, а вътре сочни, сладки.
   Баба Тона напрегна слух, вторачи се в тъмното. Стори й се, че някой с меки, безшумни стъпки изкачва стъпалата. Котаракът Мичо, цял настръхнал скокна и изсъска. Някъде се хлопна портичка, магаре изрева тревожно. В курника разсънени кокошки вдигнаха врява, севернякът нахлу през комина. Пламъкът в кандилото се разлюля, подвоуми се дали да угасне, изпращя заплашително, но неочаквано настъпи затишие и поуспокоени, стените се кротнаха и стаята спря лудешкия си танц. И тогава, вратата с трясък се отвори, зейна, и огромен силует се очерта в рамката й. Старицата хлъцна уплашено, прекръсти се. В настъпилото затишие, укротените сенки изпълзяха от ъглите и наобиколиха кревата. На прага стоеше непозната жена с дълги, развени от вятъра поли, страшна и величава. Восъчно-жълтото й лице, пребрадено с черен креп, се обърна към кандилото и покритата с бръчки уста се разтегна в хладна усмивка:
   - Ти… си се приготвила вече...

  Баба Тона затаи дъх. Очните кухини на пришълката я поглъщаха цялата. Гостенката безшумно прекоси стаята, приближи се. От нея лъхаше на прясно изкопана земя, босилек и тамян, или това бе споменът й от десетките погребения през годините.

   „ Мигар така мирише смъртта?“ – запита се.
  Кокалестата ледена длан легна върху челото й. Гласът й прозвуча кротко:
  - Хайде, Тоно!
  Не усети болка, само по гърба я полазиха студени тръпки. Опита да отметне юргана, да скочи, да извика, но силите внезапно я напуснаха. Главата й се люшна безпомощно, кривна на рамото й, и така си остана -  подпряна на рамката на леглото. Угасващ, погледът й спря върху портрета на Драган. Сухите му, безцветни устни потрепнаха, счу й се че казва нещо. Опита се да напрегне слух, долови:
  - Вече няма да си сама, старо, пак ще сме си двамата.
  Крайниците изтръпнаха, спокойствие я обземаше. В стаята нямаше никой. И изведнъж й стана леко, леко. Нямаше студ, болка, мъка. Безплътна, тя се издигаше над спящото село. Нейде пропяха първи петли. Долу, между къщите, видя да крачи тазнощната си гостенка.
  И друго видя. По пътя за село, откъм града, бързаше кола. В нея зърна любими, отдавна невиждани лица. Зарадва се майчиното сърце, щеше й се да им викне, да им заръча да претоплят баницата, във фурната има курабии за децата...

   Устните й не отрониха и дума повече.

   Разсъмна се. Кандилото разлюля мъждивия си пламък, прогони сенките от стаята и цвърчейки пръсна масло. После отведнъж угасна.

 

Р. Романов

Безкрайно тъжно е, когато смъртта е спасението, което чакаме. Безкрайно тъжно е да си сам... И последния път, когато ще видиш любимите лица да е тогава, когато си безмълвен....

Избавление... Великодушно туширано със сбъднато очакване. След дълго и самотно сбогуване. И опрощение.

пък и кандилото неслучайно гасне...
хубав е, много...

Поздравления, romanov...макар и през въздишки

I az chesto sanuvam tiq, koito gi nqma, svetla im pamet!
Pozdravleniq!

Просълзи ме, Романов! И тази самота, която не е само при твоята героиня... И една напразна надежда...Какво нещо е майчиното сърце! Дори отивайки си от този свят няма да спре да мисли за децата си!!!
"Угасващ, погледът й спря върху портрета на Драган. Сухите му, безцветни устни потрепнаха, счу й се, че казва нещо. Опита се да напрегне слух, долови:
- Вече няма да си сама, старо, пак ще сме си двамата."
Поне си е отишла с мисълта, че там някъде няма да е сама и ще има кой да я посрещне топло и мило...
Поздрави от мен Романов!

Един от най-къссите ти разкази а го четох на откъси...
Трогателно и силно, и ужасно, и тежко, и...

Смъртта е по-състрадателна понякога,
за разлика от нас, хората...
Много мъдър разказ!!!

Красив разказ!

И ти си един...... Силно перо!

и леко мрачно...пръскащо тъга оттам, където винаги сме сами- сърцето...Надеждата е винаги с човека, до края, но ние понякога закъсняваме...Благодаря ти, че припомняш това...

Takiva misli me valnuvaxa v kolednata no6t...za svqtite mai4ini salzi...
pregradka za teb!!

Хубав разказ. С хубав край. Тя няма вече да бъде сама.

възрастта и смъртта са естествен процес и са част от живота на човека...
В този случай , той винаги е подготвен , защото не губи вътрешното спокойствие и мир и се дистанцира от лошото.Човек винаги предусеща , кога свършва земният му път. Тежко е за близките... Хубав ден!

много, много тъжно !
Поклон за маля, за всички, които са там...те ни чакат ! Дотогава ние сме тези дето ще ги споменаваме.
Хареса ми !

такъв, какъвто го живеем. Много хора си отиват сами от този свят, няма кой
да ги изпрати в последния им път. Нямаме възможност да стоим при болните си и стари родители, луди ни направиха..луди...

Нещо изключително човешко и топло....

много, много тъжен разказ. И много въздействащ.
Това "маля" от "мале"(майка) ли идва?

Силно, разтърсващо и човешко. Ние, българите, надали някога ще свикнем на т.нар. "западен начин на живот" - самотни старци пълнят количките с храна догоре (половината от която изхвърлят), а после се качват в мерцедесите си (последен модел), завират се в студените си апартаменти или къщи като къртици и гледат така, все едно целия свят им е крив. Жалко за милите стари хора по китните български селца, които изживяват в самота дните си, забравени от властници и всички близки...

Истинският, без грим...
Предполагам, че много читатели ще разпознаят себе си в тази ситуация. В някоя от ролите. И сърцата им ще се стегнат от мъка или от чувство за вина...

ВИНА

Към майките си колко сме жестоки!
Приемаме безкрайната им обич
тъй, сякаш те са длъжни да я дават,
без нищо в отговор да им дължим.

Ах, как се заблуждаваме, когато
си мислим, че е още много рано
коляно уморено да превием,
приведени да им благодарим.

Отлагаме синовните си грижи
за някой ден, изглеждащ ни далечен.
Дотолкова със всичко сме привикнали,
добили сме усещане за вечност.

Но майките най-често не дочакват
мигът за благодарност да настъпи,
отиват си - жестоко неочаквано,
докрай изпепелени в обичта си.

Оставят ни с една вина огромна,
негаснеща, изгаряща, безкрайна.
За закъснялата любов синовна
вината ще ни тегне чак до края.

Нямаше ме следобед, благодаря ви, че прочетохте и коментирахте!
ХУбава вечер!:)

Без думи съм, Романов!

по-страшното е живот, изпълнен в очакване на любимите хора.

много ми хареса твоята Баба Тона, но ако може да ме отмине съдбата й.:)
поздрави, Романов.

Толкова близко и някак свое почувствах прочетеното!
Изобщо не ми стана тъжно, а някак светло и топло! Може би от кандилото на баба Тона... А може би защото се стих и за това на моята баба...
Хубаво, много хубаво си го написал! Доброто не умира и не си отива с нас!
Благодаря ти!
ЧБМ!!!
Да си жив и здрав през цялата година!
Болестите от теб да бягат презглава!
Да остарееш и побелееш като Стара планина /т.е. мнооого дълго да живееш в добро физическо и творческо здраве/!
Ведри дни за теб!:)

Хубаво е, когато Тя идва навреме! Тогава е желана... Бог с нас и с теб!

Привет отново от моята скромна особа...

снощи внимателно изчетох "колекцията" ти в другия сайт...

ако досега имах един фаворит сред прозаиците - да ме извинява cefulesten, но ....
вече сменям картинката....

удиви ме... с всеки разказ все повече и повече...
докато при разказите на "конкуренцията ти", трябваше да си напъна всяка гънка в мозъка, доде схвана какво чета - демек за какво иде реч наистина...
и накрая успявах донякъде, а останалото натрупвах четейки коментарите после....
но пък си имаше тръпка - не само да четеш, а и да мислиш... ама да мислиш не отгоре отгоре, а по-задълбочено....

но с твоите творения.... се отпускам и се оставям мисълта ми да лети леко като калинка редом до другата калинка, която кръжи по редовете изписани от теб... :)

поздрави!

Тъжна и самотна старост. Разтърсващо. Все повече възрастни са така за съжаление!
Поне за твоята героиня смъртта е лека, благословена и освобождаваща!
Поздрави, Романов!

Изкушавам се и си позволявам да кажа, че Цефулес и Романов са големи творци, всеки със своята неповторимост. Точно за това на едни ще допаднат на други - не. Сега си преситена от единия, утре - може и от другия. Така сме читателите. Важното е, че ги има и че когато имаме нужда от творбите на някой (според настроението си), винаги можем да ги открием. Не би трябвало да ги третираме като конкуренти. Тяхното творчество е част от от нашето културно богатство.

продължавам да чета Стеф...
както вече казах - това което го отличава от другите е именно онова желание да четеш между редовете и да мислиш докато те заболи главата от мислене...
и онова усещане, че сякаш себе си откриваш в разказите му, а не те познава...

имам си и други фаворити...

ако правя сравнение между cefulesten и Романов, то е защото другите ми фаворити не стоят в ТОП-а, а са не по-бледи творци от Стеф...
Романов досега не съм го мяркала в ТОП-класацията на най-четените, коментираните и т.н.
случайно попаднах на предпоследния му разказ... и не мирясах, докато не изчетох всичко което е публикувал в нета досега...

и да удивена съм...
нещо ново на хоризнта... нещо по-различно от личната ми класация от творци в блог.бг.

евалла, romanov!!!

БЛАГОДАРЯ !

Колко простичко, естествено и истинско е пресъздадена реалността.
Всички в този последен миг сме сами и самотата е част от кръговрата, част от нас и част от смъртта и живота. Смъртта си е само наша...