Цигарата догаря. Димът грабва съня ми и го отнася някъде. Минава пет. Утрото ще почука след миг на прозореца с лепкавите пръсти на мъглата.

Ще скоча, уж бодър. Кафе. Цигара. Тоалетното казанче ще избълва арогантна ругатня след мен,  ще тресна вратата и само стъпалата ще се разсънят за миг, колкото да ме пропуснат да мина. После пак задремват, повити в сивата си мозаична завивка.

Входът зее, и да го затворят, стъклата са изпочупени. Спирам се само колкото да вдигна глава нагоре. С поглед броя етажите. От осмият някой ми помахва, мъглата размазва движенията и ги прави феерични, приказни и нереални някак.

За някои денят вече е започнал. Аз съм един от тях.

Ключът влиза свойски в контактното гнездо, намига в червено контролната лампичка, смукач. Моторът, мръзнал сам цяла нощ, уж бодро запява вечната си песничка:

„ 1-3-2-4...1-3-2-4 „ - Друга мелодия за толкова години така и не научи.

Запалката изщраква и дава живот на нова цигара, отнемайки част от собственият ми. От кафето горчи, чашата пари между пръстите. Пускам радиото. Някой е разбъркал станциите и тревожната констатация за пътната обстановка звучи в ритъма на сутрешна чалга:

" Мъгла, максимална видимост – десет метра...Ча-ка-ра-ка-дей!"
Чудесно.
Фаровете ослепяват от отраженията на собствената си смощ, светлинните им лъчи се сплескват в мократа, хлъзгава пара, плъзнала между постройките, обезсилени се смаляват до тлеенето на огънчето, догарящо между устните ми.
Стихиите само Бог ги бори. И лудите.
Кому трябва да обясня, че не съм Бог; трябва да ида на това интервю. Не за Зелена карта, не. За работа. Що толкова рано ли? За да съм първи.
..." Ча-ка-ра-ка-дей! Първите паднаха в кърви, последните станаха първи!...Са!... Са!....Кой не скача е червен!...Са!... Опа, опа!"
- Млъквай! - кресвам на радиото.
Знам защо прави така. Защото е "соцмодел." Като мен. Тоест, правени сме долу - горе по едно време. Или в една епоха. Все едно. Някога, когато ни бачкаха на поточна линия и преди да ни лепнат етикета, гледаха дали не е преизпълнен плана.
"Ча-ка-ра-ка-дей!"
Съединител, първа, последен поглед нагоре, към осмия. Трудно откривам петното на прозореца, добре, че оставих лампата да свети. Все ми се струва, че някой ме изпраща, хубаво е, когато те изпращат и стискат палци за теб. Дори това да е бледнеещо мокро око на самотен прозорец. И други светват, нарязвайки квадратите мъгла на равни, тлеещи правоъгълници.
Сградата отваря стотици сънени очи в очакване на изгрева, който днес няма да дойде. Само дето тя не го знае. Защото не слуша радио, заслушана в собствените си панелни болежки.
"На четирийсет си, не се оплаквай – смигвам й . - Що години още има пред теб, ехе..."

По тротоара отекват нечии забързани стъпки. Разпознавам дамски токчета. Дори в невиделото - с мъглата флиртува, полюшва плавно бедра, извива ханш, ситни по плочките като гейша, момиче, ухаещо на сбъднати желания.  А токчетата, недочакали, забързани, бързащо -  закъсняващи, ми подвикват питащо:

„ Чат - чат - чат; чук - чук - чук?"
" Ча - ка - ра - ка - днес - не - мога " - отговаряме с радиото.
" Чат - чат - ха - ха - ха..." - шибва ме вместо сбогом рефрена им, преди услужливо да изскърцат спирачки на неизвестно возило, което отнася един мокър сън към осъществяването му.

Бученето на асансьора в коридора се дочува дори през рева на мотора. А той сякаш плаче вместо мен. Все по-често издрънчава сърдитата входна врата и нечии сънени нозе понасят някого в неизвестноста на преизподнята, с десетметрова видимост. А, това май го казах. Друго?
Ами, време е да отпусна съединителя, да изключа смукача.
Последен поглед нагоре.
Какво ли съм зяпнал?
Там отдавна няма никой. Само пропитият от влага чаршаф помахва с краищата си от простора.
Там, всъщност, не е имало никого.
Само един чаршаф.





Р.  Романов