и на менми стана кофти.......важното е ад вярваме, да съхраним спомена и хората с доброто и да правим добро, тя е преодоляла "бариерата и забраната" до автобуса-напарвила е крачка напред, но защо безмълвна.........инсулт

или това е измамен спомен......тъжно, но тя пък се е освободила от чакането цял живот и е отишла при своята любов...

Развързан възела
на добро утро.
Дочакано.

Когато извадиш един пирон, остава дупка, нали, и я забелязваш.
Тя я няма на обичайното си място, липсва, вече не е там.
А винаги се е стремила към спирката, като символ на желанието й да посрещне някого( мъжа си)
Явно и е изтекло времето, тя е вече на спирката на живота, усмихната е, "дочакала е своето пътуване"..
СЕга...?:))

[quote=]Развързан възела
на добро утро.
Дочакано.

И лелеено.
Изпълнимо.
Последно желание...

това точно имам в предвид-тя е там при него и е усмихната ищастлив а- на теб /герояти де/ да му е тъжно, но ТЯ Е ЩАСТЛИВ АИ УСМИХНАТА

Простичко, земно, обикновено...за простички (в смисъл естествени), земни, обикновени хора с топли сърца и добри души...

Финалът на всяка една творба е сред най-важните показатели за майсторството на автора.
Ти си майстор.

Още от тук се разбира, че тя е мъртва:
"Една сутрин я нямаше пред портичката. Не се замислих какво може да се е случило. Знаех. Стана ми болно. Днес си мисля, че колкото повече опознаваме един човек, толкова по – голяма празнина в душата ни оставя, по- дълбока следа, когато се загуби. Както историята на един цял живот се превръща в спомен, ако има кой да го съхрани. "
Естествено, че не я вижда. Иска му се да е там, на спирката на живота, за него, тя е ТАМ! И да, щастлива е, вече разбра защо:)
Доколкото може да е щастлив човек в смъртта..

Понякога си мисля, че не съм достатъчно ясен...

вечната оптимиска, отначало си помислх,ч наистина е отишла там на спирката и престъпила забраната на дъщеря си...
За смъртта имам в предвид,че за околните живите и обичащите починалия е тежко, мъчно, болно, болящо, но за бабата е най-добре да е при него - цялата й младост е минала в това да го чака, да са заедно, защо да се измъчва още, въпреки ,че е правила хората да се усмихват- казвайки им едно просто "Добро утро" - ето толкова му трябва на човек- усмивка

кокото повече опознаваш някого, толкова по-осезаема е загубата... Много човечен разказ!

– Пантата на вратата Ви, хм, скърца, съседке !
- Такъв е нейният глас, съседе. Нямо инак доброто й утро. И някак ... на дупка от гвоздей в стена прилично.
- Ще плевя райграса, извинете, хм...

много рядко не го правя - не знам дали ме разбрахте правилно,че понякога доста сложно се изразявам- та бабата за мен е щастлива......и в най-малкиет и незначителните неща трябва да виждаме позитивното,....

от малко време се познаваш с даден човек, а толкова близък ти става...и това е някакъв вид егоизъм-когато него го няма, а ти искаш да си с него, имаш нужда от него...просто ти липсва или някакъв вид привързаност...

Дали го разбра за когото се отнасяше?

Възприемането на литературната творба е изкуство, на което читателят трябва да се обучава! И поради това е застъпено в обучението по литература в училище.
"...да се разчетат буквите, напечатани върху белия лист, са необходими множество предпоставки, които се появяват преди и след удара на печатарската преса. Трябва да се знае езикът, на който е написана творбата(...)да се познава в някаква степен реалността, изобразена в творбата, за да може правилно да се разчетат смисловите и значения и т.н.Всичко това няма как да присъства в материалния носител, защото мястото му е в индивидуалното и в общественото съзнание.
Тук изниква обаче един друг проблем - доколко ние можем да сме сигурни, че това, което става в главата на един читател, е идентично с това, което става в главата на друг?"
Александър Панов - Из "Литературното произведение"
Започнах нещо, би ли си дал мнението, ако не те затруднява (по отношение на времето, разбира се):
http://mamas.blog.bg/poezia/2009/08/23/uchilishte-za-poeti-rimite.384575

Раздаваш добрина чрез спомен за добрините на добър човек, защото си добър човек!
Любов и добро са сред малкото думи, приятни за повтаряне.
Добър ден!

Пантата на вратата Ви, хм, скърца, съседке !
- Такъв е нейният глас, съседе. Нямо инак доброто й утро. И някак ... на дупка от гвоздей в стена прилично.
- Ще плевя райграса, извинете, хм..

Мазах я, пантата...
Греста не помага,
ни китът дървесен за дупката...
Гласът й ръждив ще напомня за поздрава
..а, ти, плеви си,
цветята обичат изгрева.

На думите скъп съм
днес.
Че без "Добро утро" останах...

Поздрав и благодаря!

успяваш дори монотонното ежедневие да превърнеш във въздействащ разказ... :)

... отново :)

луди.. Но те излъчват харизмата , сякаш дадена им от Господ. Разпръскват с ненатрапващото си поведение добрина, искреност, обич.Те даряват сърцето си и се чувстват удовлетворени и пълноценни.Трудно ги разбират, по- скоро ги игнорират...но със своето светоусещане създават и балансират красотата , верността, щастието. Прекрасно е словото ти, Романов. Поклон пред таланта ти.

Благодаря ти много!...

"...колкото повече опознаваме един човек, толкова по – голяма празнина в душата ни оставя, по- дълбока следа, когато се загуби."
Това е...

Много силен и въздействащ разка!Поздравления!

дали вече хората ще чакат така? Баба ми живя до 97 години и все чакаше своята спирка, обичаше да казва: "Дядо ти май не бърза да ме вземе". Дълъг живот, последните десет години в очакване да отиде при мъжа си...
Но вече няма такива връзки между хората...
Поздрави romanov, много ми хареса...

..много си отиват още преди да влязат в така наречената "трета възраст" за съжаление. Животът, който сме принудени да водим, ежедневният стрес са непосилни за мнозина...
И моята баба живя над 90...
А ние?
Поздрав и за теб!

Докосна моите спомени и мисли за отдавна преживяни мигове....Всяка дума е точно на място, изказа плавен, някак те грабва и залюлява, не усетих кога го изчетох.....
Пак ще дойда! Поздрави и спокойна нощ!-:)

Разказ за голямата обич и едни, на вид съвсем обикновени, човешки чувства!
Голяма е душата ти, а и талантът ти!

С такава очарователна простота е разказан този спомен. Цялата атмосфера е напоена с обич и нежност, които те погалват, въпреки разстоянието и времето. Една особена ведрина се излъчва от нея и завладяващо усещане за сигурност и спокоствие.
Всички имаме нужда от стожери. За където и да пътуваме, когато ги имаме, те са неотлъчно с нас и ни дават сила. Затова личния спомен на разказвача се превръща в персонален наш. Откровено казано, сякаш не четях, а дишах с него и моя ярък спомен за баба ми, която също е със съдба на вдовица. Селска жена с жилав дух, животът й преминал в грижи по отглеждането на децата и обработването на нивите. Запомних от нея много неща /обичаше да си пием кафето сутрин заедно и винаги ме чакаше/, но когато ми е трудно, се сещам как казваше в такива случаи: "Баби, знай, че има лошо, лошо, че млого лошо." Това е мъдростта да отсяваш и да продължаваш да живееш с оптимизъм, въпреки преживяната болка.
Невероятен финал! Фантастичен! С тази последна спирка...Последното пътуване на любимите хора, когато изпращане и посрещане се сливат в едно завинаги.
Нищо, което много обичаме, не си отива от нас, колкото и да ни се струва понякога, че не е така!
Благодаря зя тава преживяване!

Обичам разказите за село! Прекрасно написано!
И тъжно!
пиши!

Един ден, обещал й той, пак ще се съберем
и тя чака, против всякакви разуми той да си изпълни обещанието. Това не наведе на написаното в "В плен на думите"